— Oui, monsieur — отвърна той и за последен път погледна към седналия върху широкото рамо на Джон Кофи господин Джингълс. — Au revoir, mon ami — каза французинът и се разплака по-силно. — Je t’aime, mon petit. — И прати на мишлето въздушна целувка. Би трябвало да е смешна онази целувка или може би просто гротескна, но не беше. За миг погледите ни с Дийн се срещнаха, после трябваше да се извърна. Дийн зяпаше нататък по коридора към карцера и странно се усмихваше. Струва ми се, че още малко и щеше да се разплаче. Що се отнася до мен, аз казах каквото трябваше, като започнах с това, че съм съдебен служител, и щом свърших, Делакроа за последен път излезе от килията си.
— Почакай още малко, приятел — рече Бруталния и погледна темето на Дел, върху което трябваше да нагласим шапката. Той ми кимна, после потупа французина по рамото. — Точно както трябва. Да вървим.
И така, Едуар Делакроа за последен път пое по Зеления път. По страните му се стичаха малки ручейчета пот и сълзи. В небето изтрещя страшна гръмотевица. Бруталния вървеше отляво на осъдения, аз отдясно, а Дийн отзад.
В кабинета ми чакаше Шустър. В двата ъгъла стояха надзирателите Ринголд и Батъл. Свещеникът погледна към Дел, усмихна се и се обърна към него на френски. Звучеше ми надуто, но направи истинско чудо. Дел се усмихна в отговор, после се приближи до Шустър и го прегърна. Ринголд и Батъл се напрегнаха, но аз ги спрях с вдигнати ръце и поклатих глава.
Шустър слушаше задавената от сълзи френска реч на Дел, кимаше, сякаш отлично го разбираше, и го потупваше по гърба. После ме погледна над рамото на дребния мъж и каза:
— Не разбирам почти нищо от онова, което говори.
— Мисля, че няма значение — изтътна Бруталния.
— Аз също, синко — с усмивка се съгласи Шустър. Той бе най-добрият от всички свещеници, които идваха в затвора, и сега съзнавам, че нямам представа какво е станало с него. Надявам се, че е запазил вярата си, каквото и да е станало.
Той помогна на Делакроа да падне на колене, после допря ръцете си в молитвен жест. Французинът го последва.
— Not’ Pere, qui etes aux cieux — започна Шустър и Делакроа повтаряше след него. Двамата заедно казаха Отче Наш на някакъв странен луизиански френски, чак до „mais deliverez-nous du mal, ainsi soit-il“. Сълзите на Дел вече почти бяха пресъхнали и изглеждаше спокоен. Последваха цитати от Библията (на английски), включително добрите стари думи за неподвижните води. Когато свърши с това, Шустър понечи да се изправи, но Дел го хвана за ръкава и каза нещо на френски. Свещеникът внимателно го изслуша и се намръщи. После му отговори. Дел прибави още нещо, след това просто го погледна с надежда.
Шустър се обърна към мен.
— Иска да каже още една молитва, господин Еджкоум. Аз не мога да му помогна с нея заради баптисткото си вероизповедание. Има ли някакъв проблем?
Погледнах към часовника на стената и видях, че до полунощ остават седемнайсет минути.
— Няма — отвърнах аз, — но трябва да побърза. Трябва да спазваме определеното време, нали знаете?
— Да, зная. — Той се обърна към Делакроа и му кимна.
Дел затвори очи, сякаш за молитва, но за миг не каза нищо. Челото му се смръщи и ми се стори, че рови някъде дълбоко из паметта си, като човек, който търси в малка таванска стая предмет, неизползван (или ненужен) от много, много дълго време. Отново хвърлих поглед към часовника и едва не казах нещо — щях да кажа, ако Бруталния не ме дръпна за ръкава и не поклати глава.
После Дел започна — тихо, но бързо на онзи диалектен френски, заоблен, мек и чувствен като гърдите на млада жена.
— Marie! Je vous salue, Marie, oui, pleine de grace; le Seigneur est avec vous; vous etes benie entre toutes les femmes, et mon cher Iesus, le fruit de vos entrailles, est beni. — Той отново плачеше, но ми се струва, че не го осъзнаваше. — Sainte Marie, O ma mere, Mere de Dieu, priez pour moi, priez pour nous, pauv’ pecheurs, maint’ant et a l’heure… l’heure de notre mort. L’heure de mon mort. — Осъденият дълбоко и пресекливо си пое дъх. — Ainsi soit-il.
Когато Делакроа се изправи на крака, през единствения прозорец на кабинета проблесна кратка синьо-бяла светкавица. Всички подскочиха и се свиха, освен самия Дел, който все още изглеждаше погълнат от старата молитва. Без да гледа, той протегна ръка. Бруталния я пое и за миг я стисна. Французинът го погледна и леко се усмихна.
— Nous voyons… — започна той, после замълча и с усилие на волята си премина на английски. — Вече можем да вървим, шефе Хауъл, шефе Еджкоум. Вече съм чист пред Господ.
— Това е добре — отвърнах аз и се зачудих колко чист пред Господ ще се чувства двайсет минути по-късно, когато се окажеше в единия край на електрическия проводник. Надявах се последната му молитва да е била чута и Богородица да се моли заедно с него с цялото си сърце и душа, защото в този момент Едуар Делакроа, изнасилвач и убиец, се нуждаеше от всички възможни молитви. Навън светкавица отново разцепи небето. — Хайде, Дел. Не е далече.