— Чудесно, шефе, чудесно. Защото не се страхувам, вече не. — Поне така каза, но видях в очите му — въпреки молитвите — че лъже. Когато изминеха останалата част от Зеления път и се наведяха, за да се проврат през ниската врата, почти всички от тях се страхуваха.
— Спри долу, Дел — тихо му казах аз, когато стигна до вратата, но съветът бе излишен. Той спря в основата на стълбите, да, и причината беше застаналият на платформата Пърси Уетмор. До краката му бе кофата с гъбата, а точно зад десния му хълбок се виждаше телефонът за връзка с губернатора.
— Non — тихо и ужасено рече Дел. — Non, не той!
— Продължавай — подкани го Бруталния. — Просто гледай към нас с Пол. Напълно забрави за него.
— Но…
Хората обърнаха глави към нас, но аз леко се извъртях, така че да мога да държа Делакроа за левия лакът, без да ме виждат.
— Спокойно — казах с глас, който можеше да чуе само Дел и навярно Бруталния. — Единственото, с което повечето от тези хора ще те запомнят, е начинът, по който излизаш, така че нека те запомнят с добро.
В този момент в небето изтрещя най-силната досега гръмотевица, толкова мощна, че ламариненият покрив на бараката се разтърси. Пърси подскочи, сякаш някой го е сръгал, и Дел презрително се изсмя.
— Ако удари още по-силен гръм, той пак ще подмокри гащите — рече и после изправи плещите си — не че имаше какво толкова да изправя. — Хайде. Да свършваме с това.
Тръгнахме към платформата. Мимоходом Делакроа хвърли нервен поглед към свидетелите — този път около двайсет и петима — но тримата с Бруталния и Дийн не откъсвахме очи от стола. Всичко ми се струваше наред. Вдигнах палец и въпросително погледнах към Пърси, който сбърчи лице, сякаш ме питаше: „Какво искаш да кажеш, дали всичко е както трябва ли? Естествено, че е.“
Надявах се да е прав.
Двамата с Бруталния автоматично протегнахме ръце към лактите на Делакроа, когато понечи да се качи на платформата. Тя се издига само на двайсетина сантиметра над пода, но бихте се изненадали колко много от тях, дори най-яките, се нуждаят от помощ, за да направят тази последна стъпка нагоре в живота си.
Дел обаче нямаше проблеми. Той се изправи пред стола за миг (решително, без да гледа към Пърси), после наистина му заговори, сякаш му се представяше:
— C’est moi.
Пърси протегна ръка към него, но Делакроа сам се обърна и седна. Коленичих от лявата му страна, Бруталния — от дясната. Предпазих си слабините и гърлото по начина, който вече описах, после обърнах скобата така, че да обхване слабата бяла плът точно над глезена на осъдения. Разнесе се гръмотевица и ме накара да подскоча. В очите ми капеше пот. Кой знае защо постоянно си мислех за Градчето на мишките. За Градчето на мишките и за това, че входът струвал десет цента. Два цента за децата, които щяха да гледат господин Джингълс през целофановите прозорци.
Скобата заяждаше и не искаше да се затвори. Чувах, че Дел си поема дълбоко въздух — дробовете, които след по-малко от четири минути щяха да се превърнат в овъглени торби, сега се мъчеха да следват препускащото му от страх сърце. Фактът, че бе убил шестима души, в този момент ми се струваше най-маловажният. Изобщо не говоря за добро и зло, просто ви описвам как стояха нещата.
Дийн коленичи до мен и прошепна:
— Какво става, Пол?
— Не мога… — започнах аз и в този миг скобата с ясно доловимо изщракване се затвори. Трябва да е прищипала кожата на Делакроа, защото той потръпна и издаде тих, съскащ звук. — Съжалявам — казах.
— Няма нищо, шефе — отвърна той. — Ще ме боли само за минута.
Бруталния трябваше да затвори скобата с електрода, което винаги отнема малко повече време, така че и тримата се изправихме почти едновременно. Дийн отиде да затвори скобата на дясната ръка на французина, а Пърси — на лявата. Бях готов да се приближа, ако Уетмор имаше нужда от помощ, но той се справи по-добре със задачата си, отколкото аз. Виждах, че сега Дел трепери целият, сякаш през тялото му вече минаваше слаб ток. Можех да усетя и мириса на потта му. Беше кисел и силен и ми напомняше за саламура от туршия.
Дийн кимна на Пърси. Уетмор се обърна през рамо — виждах мястото точно под извивката на челюстта му, където се беше порязал по време на бръснене същия ден — и тихо, но твърдо каза:
— Включи на едно!
Разнесе се бръмчене като шум на стар хладилник и висящите крушки в склада замъждукаха. От публиката се разнесоха няколко тихи ахвания и промърморвания. Дел подскочи на стола, стиснал краищата на дъбовите облегалки толкова силно, че кокалчетата му бяха побелели. Погледът му шареше насам-натам и дишането му още повече се ускори. Вече почти се задъхваше.