— Спокойно — измърмори Бруталния. — Спокойно, Дел, отлично се справяш. Потърпи, отлично се справяш.
„Хей, момчета! — помислих си аз. — Елате и вижте какво може да прави господин Джингълс!“ И в небето отново изтътна гръмотевица.
Пърси величествено заобиколи електрическия стол и застана пред него. Това беше големият му миг, сега бе по средата на сцената и всички погледи бяха насочени към него. Всички, с изключение на един. Делакроа видя кой е и наведе очи към скута си. Допреди това бих се обзаложил на каквото и да е, че Пърси ще си оплете езика, когато наистина трябва да каже речта си пред публика, но той не засече нито веднъж. Гласът му беше злокобно спокоен:
— Едуар Делакроа, осъден си да умреш на електрическия стол, присъдата е гласувана от съдебни заседатели равни на теб и потвърдена от съдия с добра репутация в този щат. Бог да пази жителите на щата. Имаш ли да кажеш нещо, преди присъдата да бъде изпълнена?
Дел се опита да каже нещо и отначало успя да издаде само ужасен шепот, изпълнен с придихания и гласни звуци. На лицето на Пърси се появи сянката на презрителна усмивка и в този момент с удоволствие бих го застрелял. После французинът облиза устни и отново опита:
— Съжалявам за онова, което извърших. Бих дал каквото и да е, за да върна часовника назад, но никой не е в състояние да го стори. Затова сега… — В небето над нас избухна гръм като от минохвъргачка. Дел подскочи, доколкото му позволяваха скобите с безумно изцъклени от мокрото му лице очи. — Затова сега си плащам. Бог да ми прости. — Отново облиза устни и погледна към Бруталния. — Не забравяйте обещанието си за господин Джингълс — рече с тих глас, предназначен само за нас.
— Няма, не се тревожи — отвърнах аз и потупах студената като пръст ръка на Делакроа. — Той ще отиде в Градчето на мишките…
— Хайде бе, ще отиде — с ъгълчето на устата си каза Пърси като затворник на двора, докато прекарваше ремъка през гърдите на Дел. — Такова място няма. Измислиха го тези момчета тук, за да кротуваш. Просто си помислих, че би трябвало да го знаеш, педераст такъв.
Болезненият блясък в очите на Дел ми подсказа, че подсъзнателно вече го е знаел… но че е нямало да го допусне до съзнанието си, ако му бяха позволили. Смаян и вбесен, погледнах към Пърси и той спокойно отвърна на погледа ми, сякаш ме питаше какво ще направя сега. И, разбира се, знаеше, че ме е надхитрил. Не можех да направя нищо, не и пред свидетелите, не и след като Делакроа вече седеше на самия край на живота си. Вече нямаше какво да направя, освен да продължа и да свърша с всичко това.
Пърси свали маската от куката и я нахлузи върху лицето на осъдения Дел, като здраво я напъха под изпъкналата брадичка на дребния мъж, за да опъне дупката отгоре й. След това трябваше да вземе гъбата от кофата и да я намести в шапката. И тъкмо тук той за пръв път се отклони от обичайния ред: вместо просто да се наведе и да извади гъбата, взе стоманената шапка от облегалката на стола и се наведе с нея в ръце. С други думи, вместо да доближи гъбата до шапката — което беше естествено — той направи обратното. Трябваше да разбера, че нещо не е наред, но бях прекалено разстроен. Това бе първата екзекуция, в която участвах и в която чувствах, че напълно съм загубил контрол. Що се отнася до Бруталния, той изобщо не гледаше към Уетмор, поне когато Пърси се наведе над кофата (като се движеше така, че отчасти да скрие от погледа ни какво прави), изправи се и се обърна към Дел с шапката в ръце и с вече поставената вътре кафява кръгла гъба. Хауъл гледаше към плата, заменил лицето на французина — наблюдаваше как черната копринена маска потъва навътре и очертава кръга на отворената уста на Делакроа, а после се издува навън от дъха му. По челото и слепоочията на Бруталния, точно под косата му, бяха избили едри капки пот. Никога дотогава не го бях виждал да се поти по време на екзекуция. Лицето на застаналия зад него Дийн изглеждаше отнесено и болнаво, сякаш Стантън се мъчеше да не избълва вечерята си. Всички разбирахме, че нещо не е наред, сега вече съм сигурен. Просто не можехме да определим какво. Никой не знаеше — поне тогава — за въпросите, които Пърси бе задавал на Джак Ван Хей. Бяха много, но подозирам, че повечето са били просто за маскировка. Онова, от което Пърси се е интересувал — единственото, от което се е интересувал, уверен съм — е била гъбата. Предназначението на гъбата. Защо се потапя в солен разтвор… и какво ще стане, ако не се потопи в него.