— Ела да си лягаш — каза накрая жена ми. — Ела да си лягаме, Пол.
Така и направих и двамата се любихме, а когато свършихме, тя заспа. Аз просто лежах, гледах усмивката на луната, слушах пукането на стените — най-после се свиваха и се готвеха да посрещнат есента — и си мислех за това как Джон Кофи каза, че му е помогнал. „Помогнах на мишока на Дел. Помогнах на господин Джингълс. Той е циркова мишка.“ Естествено. А може би, помислих си аз, всички ние бяхме циркови мишки и тичахме наоколо, съвсем смътно съзнавайки, че Господ и цялото му небесно войнство ни наблюдават през целофановите прозорци на бакелитовите ни къщички.
Заспах за малко, когато започна да се развиделява — два часа, струва ми се, може би три. Спах така, както напоследък винаги спя тук, в „Джорджийските борове“, и почти никога навремето — неспокойно, като често се будех. Докато заспивах, си мислех за черквите от моето детство. Имената бяха различни в зависимост от прищевките на майка ми и сестрите й, но всъщност си бяха все същите дълбоко провинциални баптистки черкви, слава на Иисус, Бог е всемогъщ. В сянката на плосковърхите им, квадратни кулички въпросът за изкуплението се явяваше толкова често, колкото камбанният звън, призоваващ вярващите на молитва. Единствено Господ можеше да опрощава греховете, можеше и го бе сторил, измивайки ги с кръвта на Своя разпнат Син, но това не променяше задължението на децата Му да изкупват тези грехове (и дори обикновените си грешки) винаги, когато е възможно. Изкуплението беше всемогъщо — то бе ключалката на вратата, която затваряте към миналото.
Заспах, като си мислех за изкуплението, за яхналия мълнията, горящ Едуар Делакроа, за Мелинда Мурс и за моето голямо момче с непрекъснато разплакани очи. Тези мисли преляха в сън. В него Джон Кофи седеше на речен бряг и виеше с нечленоразделната си малоумна мъка към небето на ранното лято, докато на другия бряг товарният влак безспирно пухтеше към ръждивия мост над Трапингъс. В ръцете си чернокожият мъж държеше труповете на голи, русокоси момиченца. Юмруците му, огромни кафяви скали, бяха свити. Навсякъде около него свиреха щурци и се рояха комари. Въздухът трептеше от жега. В съня си аз се приближих, коленичих пред него и взех дланите му в своите. Юмруците му се отпуснаха и разкриха своите тайни. В единия имаше макара, оцветена в зелено, червено и жълто, а в другия — обувка на затворнически надзирател.
— Не успях — каза ми Джон Кофи. — Опитах се да го върна, но беше прекалено късно.
И този път в съня си аз го разбрах.
8.
В девет часа на следващата сутрин, докато пиех третата си чаша кафе в кухнята (жена ми не каза нищо, но видях изписаното на лицето й силно неодобрение, когато ми я донесе), телефонът иззвъня. Отидох в дневната да се обадя и телефонистката каза на някого, че се е свързала. После ми пожела лек ден и се изключи… поне така се предполагаше. С телефонистките човек никога не може да е сигурен.
Гласът на Хал Мурс ме потресе. Треперлив и дрезгав, той звучеше като глас на осемдесетгодишен старец. Добре, че снощи в тунела с Къртис Андерсън всичко беше минало нормално, помислих си аз, добре, че отношението му към Пърси се оказа същото като нашето, защото човекът, с когото разговарях сега, най-вероятно никога повече нямаше да работи в „Студената планина“.
— Пол, разбрах, че снощи сте имали неприятности. Разбрах също, че са били свързани с нашия приятел Уетмор.
— Да — признах аз, като силно притисках слушалката към ухото си и се бях навел към фунията, — но свършихме работата. Това е най-важното.
— Разбира се.
— Мога ли да попитам кой ти е казал? — „За да му завържа консервена кутия на опашката“ — прибавих наум.
— Можеш да ме попиташ, но тъй като всъщност не е някой от твоите хора, струва ми се, ще запазя тази информация за себе си. Но когато телефонирах в кабинета си, за да видя дали има някаква кореспонденция или спешна работа, ми казаха нещо интересно.
— О?
— Да. Като че ли съм получил молба за прехвърляне. Пърси Уетмор иска да се премести в „Брайър Ридж“ колкото може по-скоро. Трябва да е написал молбата още преди да свърши снощната смяна, не мислиш ли?
— Така изглежда — съгласих се аз.