— Той изцели и мен — казах аз, — и тогава не само го видях, но го и почувствах. — Описах им историята с уринарната ми инфекция как отново се бе влошила, колко бях зле (посочих през прозореца към купчината дърва, за която ми се беше наложило да се хвана онази сутрин, когато от болка паднах на колене) и как след докосването на Кофи напълно бе изчезнала. И че от тогава не бях имал проблеми.
Разказът ми беше кратък. Когато свърших, те останаха известно време замислени, като дъвчеха сандвичите си. После Дийн рече:
— От устата му излязоха черни неща. Като мушици.
— Точно така — съгласи се Хари. — Поне отначало бяха черни. После побеляха и изчезнаха. — Замислено се огледа. — Почти бях забравил за всичко това, докато не ми го припомни, Пол. Не е ли странно?
— Няма нищо странно — отвърна Бруталния. — Струва ми се, че хората почти винаги правят така с нещата, които не разбират — просто ги забравят. Безполезно е да помниш неща, които нямат никакъв смисъл за теб. Ти какво ще кажеш, Пол? Имаше ли мушици, когато те излекува?
— Да. Мисля, че те бяха болестта… болката… страданието. Той го поема в себе си, после отново го изпуска навън.
— Където то загива — каза Хари.
Свих рамене.
— Не разбрах дали загива, изобщо не бях сигурен дали има някакво значение.
— Той изсмука ли го от теб? — попита Бруталния. — Защото изглеждаше така, сякаш направо го изсмуква от мишката. Болката… ти знаеш. Смъртта.
— Не — отвърнах аз. — Просто ме докосна. И аз го почувствах. Някакво разтърсване, като електрически удар, но безболезнен. Само че аз не умирах, само ме болеше.
Бруталния кимна.
— Докосването и вдишването. Все едно, че чуваш онези провинциални проповедници.
— Слава на Иисус, Бог е всемогъщ — казах аз.
— Не зная дали Иисус има нещо общо с това — отвърна Бруталния, но ми се струва, че Джон Кофи притежава огромна сила.
— Добре — рече Дийн. — Щом казвате, че е било така, предполагам, че ви вярвам. Чудесата Господни стават по тайнствени начини. Но какво общо има това с нас?
Е, точно това беше основният въпрос, нали? Дълбоко си поех дъх и им разказах онова, което исках да направя. Те смаяни ме слушаха. Смаян бе даже Бруталния, който обичаше да чете онези списания с истории за малки зелени човечета от космоса. Когато този път свърших, последва продължително мълчание и никой не дъвчеше сандвича си.
Най-после Брутъс Хауъл тихо и замислено се обади:
— Ако ни хванат, ще си загубим работата, Пол, и ще имаме страхотен късмет, ако няма други последствия. Най-вероятно ще свършим в блок А като гости на щата, ще правим портфейли и ще се къпем по двойки.
— Да — съгласих се аз. — Възможно е.
— Разбирам как се чувстваш — продължи той. — Ти познаваш Мурс по-добре от нас — освен че ти е шеф, той ти е и приятел — и зная, че мислиш много за съпругата му…
— Тя е най-милата жена, която изобщо можете да се надявате да срещнете — прекъснах го, — и означава всичко за него.
— Но ние не я познаваме като вас двамата с Джанис — каза Бруталния. — Нали, Пол?
— Ако я познавахте, щяхте да я обичате — отвърнах. — Поне ако я познавахте преди това нещо да я стисне в ноктите си. Занимава се с благотворителна дейност, добър приятел е и е набожна. Нещо повече, тя е забавна. Поне беше. Разказваше неща, които те карат да се смееш до сълзи. Но това не е причината, поради която искам да ми помогнете да я спасим, ако изобщо може да бъде спасена. Онова, което стана с нея, е ужасно, по дяволите, ужасно!
— Много благородно, но адски се съмнявам, че то те е подтикнало — отбеляза Бруталния. — Струва ми се, че те е подтикнало онова, което стана с Дел. Искаш някак си да го компенсираш.
И беше прав. Разбира се, че беше. Познавах Мелинда Мурс по-добре от другите, но в края на краищата може би не я познавах достатъчно, за да ги моля да рискуват работата си заради нея… а навярно и свободата си. Или собствената си работа и свобода. Имах две деца и последното нещо на света, което ми се искаше, бе на жена ми да й се наложи да им пише, че баща им ще бъде съден за… е, за какво? Не знаех със сигурност. Най-вероятно за съучастие и подстрекателство на опит за бягство.
Но смъртта на Едуар Делакроа беше най-грозното, най-гадното нещо, което съм виждал през живота си — не само в професионалния, а изобщо през целия си живот — и аз бях участвал в нея. Всички ние бяхме участвали в нея, защото бяхме позволили на Пърси Уетмор да остане, макар да знаехме, че е ужасно неподходящ за работа в място като блок Е. Бяхме играли играта. Дори директорът Мурс бе участвал. „Вътрешностите му ще се изпържат независимо от участието на Уетмор“ — беше казал той и може би това щеше да е справедливо, като се имаше предвид какво е извършил дребничкият французин, но накрая Пърси направи нещо много повече от това да изпържи вътрешностите на Дел — беше накарал очите му да изтекат от орбитите им и лицето му да избухне в пламъци. И защо? Защото Дел е убил шестима души? Не. Защото Уетмор бе подмокрил гащите си и той беше имал безразсъдството да му се присмее. Бяхме участвали в чудовищна постъпка и на Пърси нямаше да му се наложи да плаща за нея. Щеше щастлив и спокоен да отиде в „Брайър Ридж“ и там щеше да разполага с цяла лудница, пълна с побъркани, върху които да упражнява жестокостта си. Не можехме да направим нищо, но навярно все още не беше прекалено късно да измием от ръцете си част от калта.