Двамата наостриха слух, но не доловиха никакъв друг глас — само неговите думи:
— Ще ви превеждам аз, защото тя не знае вашия език. Тя ви пита какви сте и какво дирите тук.
Биологът си обясни начаса защо не я чува. Та нали лемурът им каза преди малко, че помежду си те разговарят с ултразвук?
Нямаше какво да крие. Затова отвърна направо:
— Събирам растения в гората. А той ме придружава.
Лемурът преведе новия въпрос на майка си:
— Хомбиаса ли си?
— Нещо такова — усмихна се ботаникът. — А сега и аз да те питам нещо?
— Питай!
— Кои сте вие? Защо хората не знаят нищо за вас?
Аз отвърна, след като изчака отговора на майка си:
— Защо ви е да го знаете? Нали ще го забравите, щом изядете семето на забравата?
— Нищо! Човек винаги иска да знае. Дори и тогава, когато е уверен, че скоро ще умре.
Мина доста време.
— Тогава слушайте! — продължи гласът. — Майка ми ще ви разправи какво пише в Говорещите рогозки.
— Какви, какви? — възкликна отец Доминик.
Лемурът отговори търпеливо.
— Ние сме в стаята на Говорещите рогозки. В тях е записан летописът на Висшите.
Стамов не беше сигурен, само допусна, че става дума за някаква писменост. Чел бе достатъчно за глинените клинописи, за папирусовите йероглифи, за възловото писмо — кипусите на инките, за говорещите дъсчици ронго-ронго на Великденските острови. Защо да няма и говорещи рогозки?
Но вътре цареше пълен мрак. Никакво зрение, дори най-съвършеното, не бе в състояние да различи нищо.
— Как чете в тая тъмнина? С пръсти ли опипва?
— Не! — отвърна Аз. — В тъмнината ние виждаме с ушите си. Провикваме се бързо-бързо с тънки, нечути за вас звуци и по ехото им от срещнатите прегради разбираме какво има пред нас.
Значи ехолокация? Защо пък не? Щом я има при делфините, прилепите, китовете, тюлените, при птиците гуахаро, при лястовиците салангани, защо да я няма при лемурите?
Едва сега, в относителна безопасност, подсетен от думите на лемура, отец Доминик бръкна под расото и извади запалката си. Щракна я нетърпеливо.
Първото, което видя Стамов, беше отстъпилият в ужас лемур, прикрил очите си с ръце. Видя и редиците от навити рогозки, зад които ситнеше да се притули от светлината друга дребна съсухрена фигура на лемурка.
И нищо друго!
На пръв поглед прости папурени плетеници. Само дето редовете им не бяха равни като обикновените, а навързани в различни по форма и големина възли. Различни и по цвят. А върху една лавица лежаха струпани купчини каменни плочки, подобни на печатите в Мохенджо Даро — от тия, един от които бе видял върху крака на епиорниса.
— Угаси светлината! — заповяда Аз. — Ще ни ослепиш. Гаси веднага!
И понеже мисионерът се колебаеше, Стамов духна бледото пламъче, след което запита:
— А тези камъчета?
— Амулети. Пазят от зло. Някога, преди говорещите рогозки, жреците изказвали посредством тях молбите си към Добрия дух.
И след това кратко отклонение продължи:
— Слушайте! И все едно, знайте, няма да го запомните! Майка ми ще ви разкаже за това, което пише в най-древния летопис. Като не щат да го чуят Висшите, чуйте го поне вие, чужденците!
Отец Доминик нямаше никакво желание да слуша ничия история, още по-малко на някакви си лемури. Та били те цивилизовани. Имаше друга грижа — да спаси живота си.
— Я оставете! — възрази той. — Ами да бягаме! Водата се надига!
Спасителят им побърза да го успокои:
— Майка ми знае това. Тя знае всичко. Ненапразно е пазителка на Древното Знание. Знае защо се надига водата, знае как да я спре. Имайте търпение! Докато суматохата вън стане неудържима, та тогава да излезете незабелязано.
Стамов не можеше да сдържи любопитството си:
— Да я чуем!
Аз продължи бавно, с равни промеждутъци, докато старата лемурка разказваше със своя недоловим глас:
— Отначало била само Великата земя, обиталището на Добрия дух и Великата вода, където беснеели злите сили. И Добрият дух, за да не бъде сам, създал първата двойка на Висшите. И им вдъхнал от своята духовна мощ, та да се различават от всички безсловесни твари по земята.
— Отче! — подхвърли Стамов. — Май че както в Библията. Бог вдъхнал единствено на човека от своята безсмъртната душа, а на останалите предоставил инстинктите. Не им липсва и на тях самочувствие, както и на нас. Човекът — „венец на природата“, те — „Висшите“.
Мисионерът не отговори. Премисляше друго. Хич не го беше еня за космогонистичните митове на някакви си маймуни. Интересуваше го само как да се измъкне жив. И после да се върне. Нима напусто си бе губил времето?
Аз продължи:
— И се намножили Висшите по Великата земя, заселили я цялата. И заживели щастливо в труд и отдих. В здраве и благоденствие… Но няма вечно щастие. Злият дух, побеснял от завист към техния създател и от успеха им, разбунтувал Великата вода. Земята почнала да се тресе, да се пука, да потъва. Великата вода се нахвърлила върху й, заляла долини и равнини, заляла и планините. Великата вода настъпвала, а Великата земя се смалявала все повече и повече, погълната в дълбините на Злия дух.