То беше толкова ясно, толкова просто! Ако не съществуваше Дървото Бог, ако то загинеше, синът й щеше да живее! И не само това. Без упойката Висшите най-сетне щяха да изтрезнеят и да се заловят за работа, да се върнат към Древния закон и Древната добродетел. Към загубената нравственост.
И колкото по-рано, толкова по-добре!
Вече нямаше място за колебания. Ако искаше да спаси сина си и да се възроди народът й, тя трябваше да ги освободи от гибелната власт на Насладата, да ги върне отново към почтения труд!
Длъжна беше да унищожи Дървото Бог!
Така, както й бе загатвала някога майка й, ала не бе намерила сили да го стори…
Трябваше!
Като накуцваше, старата лемурка се отправи към дома си, към Пазилището на Говорещите рогозки, прикривайки се из глухите улички. Достигна го скоро, отвори вратата по известния само ней и на сина й начин. Скоро намери това, което търсеше.
Висшите владееха много тайни. Известно им бе, че едни растения могат да живеят заедно, дори да извличат полза от съвместното си съществуване. Както дърветата и гъбите в гората. Други не се търпят, взаимно се отравят със соковете, които отделят корените им.
Дървото Бог не понасяше близостта на дребната млечка. Така пише в Говорещите рогозки. Сок от дребна млечка може да унищожи Дървото Бог.
Пазителките на Древното Знание отдавна криеха такъв сок в гледжосано по някогашен обичай гърне. Тази беше една от най-строгите тайни, предавани от една пазителка на друга. Тази тайна вече трябваше да излезе наяве, за да спаси сина й, да спаси ведно с него и народа й. Смъртта на Дървото Бог щеше да донесе живот на народа й.
Тя притисна безценната съдина към гърдите си и излезе. Тичаше на кратки прибежки от ъгъл на ъгъл, като се криеше от погледите на случайни минувачи.
За щастие никой не я видя. Повечето от Висшите вече клюмаха върху троновете си.
Ето наближи изхода. През отвора на пещерата се провидя нощното небе, което режеше непривикналите й очи.
И откроено върху него — Дървото Бог.
Още стотина крачки и щеше да излее отровния извлек върху корените му. Щеше да сложи край на всичко… Дори ако трябваше да заплати това с живота си. Висшата нравственост означаваше жертвоготовност.
Оставаха й още десетина крачки, когато върху гърба й се метна Силния, който я бе следил неусетно досега. Свали я на земята и завърза ръцете й. После я поведе обратно назад.
Пред дървото бог
Целият народ на Висшите, освен мъртво упоените беше излязъл да се наслаждава на рядкото зрелище, което му бе обещал тиранинът. И не само зрелище. Висшите вече не изпитваха особена наслада от такива забавления. Примамил ги бе с обещанието за нови опияняващи плодове, с които щеше да ги награди Дървото Бог в отплата за обилната жертва.
На площадката пред хищното растение, оградени отвред с плътен обръч от враждебни космати същества, стояха отец Доминик, Иван Стамов, Ратулу, Веломоди, Аз и майка му.
Никой не им бе съобщил присъдата. Но близостта на Зеления Вампир я подсказваше недвусмислено. Само че не знаеха дали това растение чудовище е способно да сграбчи едновременно повече от една жертва. И ако не можеше, защо бяха докарали всички? За назидание ли? Да видят участта, която им предстоеше утре или вдругиден?
Осъдените мълчаха, всеки отдаден на своите мисли. Веломоди и Ратулу, Аз и майка му, прегърнати, примирени със съдбата. Ала двамата европейци не смятаха да се примиряват — всеки по различни подбуди, но с еднаква решимост за съпротива.
Всеки от тях премисляше трескаво начин за спасение: Стамов — за всички, отец Доминик — само за себе си.
Лемурите не им дадоха тези възможност.
Силния приближи до Аз и както изглежда, му нареди нещо. Лемурът веднага преведе думите му:
— Иска да се покаже великодушен. Дава ви възможност някой от вас да остане жив.
— Как? — не се стърпя мисионерът.
Аз се поколеба, преди да отговори:
— Двамата бели да се преборят. И който изтика противника в лоното на Дървото Бог, ще бъде пощаден от смърт.
Като чу тези думи, Ратулу процеди през зъби:
— Комарът се кланя, та да ужили по-силно.
Стамов погледна към отец Доминик, когото бяха определили за негов противник. А разумът му все не можеше да приеме това, което бе чул. Какво си въобразяваше този лемур? Да се забавлява с тях? Като римски император в Колизея, опиянен от взаимното изтребление на гладиаторите? Допускаше ли, че съвременен човек ще се остави да изпадне до положение на древен гладиатор? Нещо повече — на малайските петлета, на бойните рибки от Тайланд?