Лемурът отново заговори:
— Вървете си! Вие няма да си спомняте за нас, но ние не ще ви забравим. Вас и доброто, което направихте за народа ни. Без да искате, вие го възродихте…
Стамов усети отровното клъвване на съмнението. Възможно ли беше това — да се възроди едно прогнило общество? Има закон в природата — еволюцията никога не се връща към преминал стадий. Животни, веднъж загубили хрилете си, вече не могат да ги получат отново. Птици със закърнели крила остават завинаги безкрили. Щеше ли да получи отново криле творческият дух на Висшите?
Аз прегърна майка си и потъна в черния вход на пещерата, откъдето надзъртаха останалите лемури. После светещите им огромни зеници угаснаха. Народът на Висшите се бе изтеглил в подземната си крепост, за да започне нов живот. В труд и трезвост — както казваше Аз.
Колкото и странно да изглеждаше, Стамов беше обикнал това космато същество, което бе се нарекло Аз, тъй различно от него по своята същност и тъй близко по разум и чувства.
В гърлото му се набираше горчилка, сякаш се разделяше завинаги с брат. И друга горчилка — от това, че не беше в състояние да отстрани отчуждението. То бе проклятие, което разделя човешкия и лемурския вид, носители на два разума, които, вместо да ги сближават, ги разединяваха.
Обърна се назад и затърси трескаво торбата с дневника си, в който трябваше да запише преживяното, за да не пропадне напразно всичко онова, което бе научил. Ако не беше станало твърде късно…
Къде беше тоя дневник? И как ли щеше да го открие сред опустошенията от динамитния взрив?
Може би това, тая обгоряла дрипа!
Тогава? Къде щеше да запише всичко, което бе намислил?
Оцелял бе само един полуобгорен лист. За какво ли можеше да му послужи? При това нямаше и молив!
Ученият се озърна. И с едно овъглено клонче успя да надраска няколко думи:
„Третретретре са разумни лемури! Бях техен пленник!“
Само толкова! За повече нямаше място. А за подобно твърдение, ако не успееше да го докаже, всички щяха да го сметнат за луд.
Той мушна листа в пазвата и подкани другарите си:
— Да вървим, Ратулу! Колкото може по-скоро!
Трябваше да бързат. Дано успееха да се доберат до населено място, където има хартия и писалка. Преди да е дошла забравата.
А вече предусещаше първите й пристъпи. Навремени главата му се опразваше, мислите му се пръсваха като понесени от вятъра пеперуди, объркваха се в безредни вихрушки. Кой беше той? Къде се намираше? Какво търсеше тук?
После отново разсъдъкът му се възвръщаше, спомените се наслагваха в обичайния си порядък, сърцето му успокояваше ритъма си.
Докога ли?
Разбрал смута в душата му, усещащ и той пристъпите на губещата се памет, Ратулу поведе надолу по познатата пътечка малката си дружинка. Тревожен и доволен в същото време. Веломоди, неговата изгубена майка, беше отново с него. И нямаше да я остави никога. Щеше да я опази по-добре от баща си. С Веломоди, изтръгната от ръцете на третретретре все едно от оня свят, той щеше да стане недосегаем за коварството на омразния магьосник Икутубекубу.
Не се обърна назад.
Третретретре можеха да си живеят, както бяха живели досега.