Върна се обратно в къщата, вдигна Боби на ръце и го отнесе в колата. У дома Стив сложи Боби да си легне, изтегна се на канапето с бутилка текила „Чианко Бланко“ и се опита да осмисли нощта. На разсъмване устните му бяха изтръпнали и ушите му бръмчаха.
Когато Марвин се отби — закуската в събота беше ритуал, — веднага го разпита за охлузванията и драскотините. Стив му каза, че е паднал, докато е тичал. Марвин като че ли се хвана. Сега се жалваше заради промяната в менюто.
— Къде е сиренето крема?
— Използвам каприно. Козе сирене.
— Дрън-дрън!
Стив намаза козето сирене върху франзелата, поръси го с капери и нарязан на ситно лук и сложи изсушени на слънце домати отгоре.
— Какво им е на доматите, младежо? — попита Марвин. — Спаружили са се като краставицата ми.
— Сушени са на слънце.
— Не че някой се оплаква. От краставицата ми, не от доматите ти.
Стив разбърка лимонов сок със зехтин и поля хляба със сместа.
— Марвин, имам нужда от една услуга.
— Не се тревожи, ще ти помогна да избереш съдебни заседатели.
Марвин взе франзелата, погледна я подозрително и отхапа.
— Е, не е лошо. Не е сандвич със сьомга, но и това става.
— Не става въпрос за съдебните заседатели, Марвин. Имам нужда от сто хиляди долара.
Марвин подсвирна.
— Това са доста пари, младежо!
— На заем, не подарък. Ако спечелим делото „Барксдейл“, ще ги върна бързо. Ако загубим, ще ги върна бавно.
— Бих искал да ти помогна, но нямам толкова пари.
— Така и си помислих, но реших, че може да ти хрумне нещо.
— Ами баща ти?
Стив поклати глава.
— Дори и да имаше, не бих могъл да му ги поискам.
— Искаш да кажеш, не би му ги поискал. Не е ли време да простиш и да забравиш?
— Не сега, Марвин. Не мога да го моля за такова нещо.
Марвин се почеса по гънката на шията си. Марвин Умника.
— За какво са ти парите, ако нямаш нищо против, че питам?
Стив хвърли поглед към спалнята на племенника си в коридора. Пълна тишина. Момчето или още спеше, или биеше компютъра на шах.
— За Боби. Само толкова мога да ти кажа.
Очите на стария човек просветнаха.
— Това е различно. За Боби бих направил всичко. — Погълна сандвича на три залъка. — Не че знам откъде ще взема парите, но имам приятели.
— Благодаря, Марвин.
— В конюшня ли си спал снощи?
— Защо?
— Имаш сламки в косата си.
Стив прокара ръка по главата си и извади една зад ухото си.
— Фермата на Бигбай — каза той без много приказки.
— Какво прави там, освен че задиря годеницата му?
— Ами това май изчерпва нещата.
Стив беше успял да не мисли за Виктория през последните няколко минути, но ето че пак започна. Точно преди Марвин да дойде, беше звънял на мобилния й, но тя не вдигна. Къде беше тази сутрин? С Бигбай? Или беше поела на дълга разходка сред дърветата и си мислеше за Стив?
— Не знам как ще водя делото „Барксдейл“ заедно с нея — каза той. — Както и делото на Боби.
— Защо? Мислех, че двамата се разбирате добре тези дни.
— Ще седя достатъчно близо, за да усещам шампоана й. Всеки път, когато ми подаде някой документ, ръцете ни ще се докосват и… — Стив млъкна. Не беше възнамерявал да си излива душата.
Марвин го беше зяпнал.
— Олеле! Ти си влюбен!
Стив искаше да говори. Ако беше в по-близки отношения с баща си, сега щеше да е моментът да каже „Татко, какво да правя?“, но от Хърбърт нямаше да получи съвет, а само критика.
— Имам нужда от съвет, Марвин.
— Ще ти кажа една дума само: Виагра!
— Нямам нужда.
— Аз също нямам, но ако се притесниш, когато двамата с тази езическа богиня го правите за пръв път, може да помогне.
Стив млъкна.
— О, вече си я обладал?
Нямаше да е лесно, Стив го знаеше, но трябваше да поговори.
— Марвин, можеш ли да бъдеш дискретен?
Възрастният мъж повдигна рамене.
— Исус добро еврейче ли е бил?
Пет минути по-късно входната врата се отвори и влезе още един редовен съботен посетител.
— Къде са хлебчетата? — попита Кадилак, когато влезе в кухнята.
— Нямало — отвърна Марвин. — Нашият хубавец купил машети вместо хлебчета.
— Мишети — поправи го Стив.
— Още по-добре — рече Кадилак. — Маковото семе ми се завира по протезите. — Той погледна Стив. — Какво ти е на лицето?
— Паднах, докато тичах.
— И аз веднъж се бях подредил така — отвърна Кадилак. — Спънах се на перваза на един прозорец.
— Как е възможно? — попита Стив.
Кадилак седна на кухненската маса, въздъхна и вдигна крака на един стол:
— Ревнив съпруг разбиваше вратата на спалнята с ловджийска пушка, докато се измъквах през прозореца без панталоните си. Канзас Сити. Или може би Сейнт Луис.