— Много вдигаш летвата.
— Миналия петък. Сляпа среща в „Блу Доор“. Мина толкова зле, че ще си стоя у дома и ще си галя котенцето.
— Давам ти най-много седмица.
— Сериозно, Вик. Никакви срещи. Само аз и моят… — тя издаде жужащ звук — … малък приятел.
На вратата пак се позвъни и Виктория се запъти към фоайето.
— Може това да е Джордж Клуни.
Оказа се куриер с подаръци: тропически букет, бутилка „Кристал“ и тайнствена кутия, опакована в сребристо фолио. Виктория ги занесе на масата в трапезарията.
— Брус е най-грижовният мъж на света — каза Джаки.
— Вярно е — отвърна Виктория, докато вадеше найлоновата панделка от цветята и разглеждаше плика с картичката. — Но не е от него.
— Тогава от кого е? Отвори го, отвори го!
Виктория скъса плика и извади картичката.
— От най-нахалния мъж на света.
— Соломон? Онзи адвокат ли?
— Оставя ми съобщения, кани ме на обяд. Казва, че щял да ми помогне да си намеря работа, но всъщност иска да му помогна да се добере до делото „Барксдейл“.
— Ето още една причина да го поемеш ти самата.
Можеше ли да го направи? Виктория се чудеше. Да грабне телефона и да си изпроси делото? Щеше да е толкова нетипично за нея…
— Какво има в кутията? — настоя Джаки.
Виктория махна фолиото, отвори кутията и извади едната обувка Гучи от змийска кожа.
— Лявата ми обувка — каза тя.
— Ако дясната е под леглото на това лошо момче, ще кажа на Брус.
— Забравих ги в съда. Соломон няма да ми даде другата, ако не му се обадя по телефона.
— Да няма фетишизъм към обувки? — Джаки разгледа шестсантиметровия ток с критичен поглед. — И което е по-важно, готин ли е?
— Предполагам, ако си падаш по такъв тип мъже.
— Какъв?
— Като лисица. Опасна лисица с огромна опашка…
— Ох!
— Гледа те така, сякаш върти някакъв номер на целия свят.
— Звучи божествено. Може би трябва да ни запознаеш.
— Нали щеше да си стоиш вкъщи и да си галиш котето?
— Свършиха ми батериите.
— Повярвай ми, не ти трябва да се забъркваш със Соломон.
— Не ти говоря за вечно. А за секси вторник вечер.
— Джаки! — скара й се Виктория с тон, който напомняше на Кралицата. — Заслужаваш много повече от Стив Соломон.
— За себе си ли пазиш това лошо момче?
— Да не си луда! Ще се омъжвам за Брус след един месец.
— Последна забивка с напълно неподходящ мъж. Абсолютно наложително е.
— Кой казва?
— „Космополитън“. — Джаки загреба остатъка от морковената торта и с пълна с крем уста каза: — Няма ли да се радваш да видиш физиономията на Соломон, ако Катрина ти стане клиентка?
Мисълта беше съблазнителна, но можеше ли да го направи?
— Никога не съм водила дело за убийство.
— Хайде! Направи го.
Може би Джаки беше права. Може би трябваше да е по-агресивна, да не се тревожи за съда. Докато си мислеше за това, започна да проумява. Нямаше скрити диаманти. Поне не скрити в мазилката или заврени зад абажурите на лампите.
„Единствените диаманти, които някога ще открием, са тези, които сами създаваме.“
Трябваше да помисли какво ще каже, да си нахвърля бележки… майната им на бележките! Щеше да направи като Соломон.
Много бързо, за да не размисли, Виктория вдигна капачето на мобилния си телефон.
— Какво правиш? — попита Джесика.
— Импровизирам — отвърна Виктория.
10.
Засада на Къмкуот авеню
Виктория удари спирачки и поостарелият й форд таурус навлезе в насрещното платно, като за малко не прегази една трийсетсантиметрова зелена игуана, която претичваше по асфалта. Това й напомни за другия гущер, крадецът на обувки Стив Соломон. Само дето ако той се беше плъзнал пред нея, щеше да го размаже. Цвръц.
Това беше Локуат Авеню. Къде, по дяволите, беше Къмкуот Авеню? Улиците не бяха добре осветени и Виктория се загуби някъде около Коконът Гроув, след като се мръкна. Беше се разсеяла, докато се упражняваше какво ще каже на Соломон, ако някога открие къщата.
„Не ти искам шампанското. Не ти искам цветята. Повече не искам да виждам физиономията ти и да чувам името ти.“
После се поправи. Искаше да види лицето му. Искаше да гледа как страда.
Катрина Барксдейл ме нае. Така че се връщай при кокошкарските си дела. И си ми върни обувката.
Добре й прозвуча. Силно. Предизвикателно.
Но сега се носеше без посока из един квартал, където живи плетове от хибискус избуяваха от предните дворове, истински дъбове затъмняваха луната, хвърляха сенки и превръщаха всичко в отровнозелен мрак. Прозорците на форда бяха свалени — на климатика му трябваше фреон — и упойващият аромат на жасмин се разнасяше над нея във влагата на нощта. Започваше да се поти. Защо се беше облякла с бяла сатенена блуза и суперелегантни вълнени панталони?