Стив беше излъгал. И беше казал истината. Това за Боби беше сто процента вярно. Боби беше на първо място и нямаше игрички и номера, когато ставаше дума за него. Но другото: Успех. Твое е.
Това си беше една голяма и тлъста лъжа.
Вината не беше негова, каза си Стив. Като нервен свидетел, който дава показания, Виктория сама се беше издала.
„Нае ме… Утре сутринта подписваме договора.“
Докато я въвеждаше в дома си, Стив не си направи труда да я поправи.
„Не, Вики, не те е наела, докато стройната дама не е подписала договора.“
Което означаваше, че имаше време до утре сутринта да открадне делото, както веднъж беше откраднал начален удар срещу университетския отбор на Флорида в бейзболен мач. Не беше подскачал на стартовата линия, като че ли се готви да скочи за топката. Почесваше се по задника, правеше се, че куца, приспиваше питчъра… после се втурна с всички сили към базовата линия.
— Къде е новият ти офис? — уж съвсем небрежно попита Стив.
— Още нямам.
Което означава, че ще се срещнат в дома на Барксдейл, заключи той. В ресторант щеше да е прекалено явно. Добре, половината му план беше готов. Щеше да иде в Гейбълс Истейтс преди Виктория. Какво щеше да каже, като пристигне — това щеше да го мисли по-късно, защото нямаше ни най-малко представа.
— Къде е моят Боби? — провикна се Стив, когато влязоха вътре.
Никакъв отговор.
— Хайде, хлапе. Искам да те запозная с един човек.
Пак никакъв отговор.
Стив се чудеше как Виктория ще реагира на момчето. Някои жени се стягаха. Други не му обръщаха никакво внимание. Няколко се бяха изплашили, но кой можеше да ги вини? Една романтична вечер обикновено не свършваше с единайсетгодишно момче, което клечи пред леглото и лае.
Виктория огледа всекидневната на Стив, обзаведена като общежитие на някогашно студентско братство. Масичка за кафе, направена от дъска за сърф. Плакат на полузащитника Дан Марино. Скулптура, ако така може да се нарекат няколко стотици смачкани бирени кутии, оформени като голо женско тяло. Черното кожено канапе, което сякаш бе стояло под дъжда, беше заринато от вестници и списания. Общо взето, дом на позастарял тийнейджър.
Без предупреждение с мълниеносно движение една малко кокалеста фигура се стрелна от завесите на прозореца и се метна на дивана. Камуфлажната униформа я нямаше и момчето беше само по гащета.
— Ето те и теб — каза Стив.
Боби пъхна колене под брадичката си, сгуши се в ъгъла на канапето и започна да се клати напред-назад. Беше толкова кльощав, че стърчащите му ребра приличаха на скеле на новострояща се яхта. Дългата му коса се нуждаеше от подстригване и черните му очила бяха целите омазани. Краката му бяха боси и беше наклонил глава така, че ухото му почти опираше до рамото. Виктория усети силна пробождаща болка. Момчето изглеждаше умствено недоразвито. Вероятно и физически също.
— Боби, това е Виктория Лорд — каза Стив.
— Здравей, Боби — поздрави весело тя в опит да успокои момчето. Приближи се към канапето и протегна ръка, но момчето се скри още по-навътре във възглавниците.
— Боби не обича да го пипат — обясни Стив, като стегна кърпата около кръста си. На светло Виктория забеляза, че се поддържа във форма. Добре развит гръден кош и рамене. Отвърна поглед, искаше й се да се облече.
— Виктория е моя приятелка — каза Стив.
В името на детето реши да не му противоречи.
— Няма да те отведе — продължи Стив мило, с глас, който никога не използваше в съда. — Помниш ли какво ти казах за нея?
— Че е цапната в устата богата кучка — отвърна спокойно Боби.
— Колко мило! — Виктория се насили да се усмихне.
— Чичо Стив каза и още нещо — гласът на момчето стана по-плътен. — „Тя е хубава и умна, и е най-добрият новобранец, когото някога съм виждал.“
Изненадана, Виктория се обърна към Стив.
— Казал си това?
— Боби казва само истината. Не може да излъже, дори и да иска.
— Каква странна двойка сте!
— Каза, че нямаш рудницици — добави момчето.
— Стига толкова, Боби — намеси се Стив.
— Рудницици? — никога не беше чувала тази дума.
— Маратонки — каза Стив. — Като Рийбокс.
— Не, не са — отвърна Боби.
Виктория стрелна Стив с поглед, но той не се издаде с нищо.
— Боби е много специално хлапе — каза гордо той.
— Аз съм дебил, който го бива в неща, за които никой не го е грижа.
— Сигурна съм, че си много повече — отвърна Виктория.
Прекъсна ги един глас:
— Ще дойдеш ли обратно в леглото, Стив?
По коридора се зададе млада жена с дълга тъмна коса. Виктория я познаваше отнякъде, но не можеше да се сети откъде, защото жената имаше само златни халки на ушите и черни джапанки с мъниста. Гърдите й бяха големи и кръгли, зърната й гледаха навътре като леко кривогледи очи. Сега за Виктория имаше два гръдни коша, които да не гледа.