— О! — възкликна жената, като се опита да прикрие гърдите си, но ръцете й бяха прекалено малки за целта.
— Това са рудницици — каза Боби, като посочи към гърдите на жената.
— О, госпожице Лорд! — каза тя. — Не знаех… Разбира се, София Ернандес. Съдебната стенографка с прозрачна блуза, достъпен телефонен номер… и огромни балкони.
— Здравей, София! — поздрави Виктория, след което се обърна към Стив. — Май е време да си вървя.
— Почакай секунда — той се запъти по коридора към спалнята.
Боби отново преправи гласа си, така че заприлича досущ на този на чичо му.
— „Доктор Харолд Рудник е сръчен пластичен хирург, завършил е Академията. Запазената му марка са добре оформените гърди, закръглени, без да висят. Ако ищцата иска нещо различно от традиционното напомпване, трябва предварително да уведоми доктора.“
— Заключителната пледоария на Стив, дума по дума — каза София на Виктория, ръцете й обгръщаха собствените й рудницици. — Направи ми ги безплатно, защото съм съдебна стенографка. Ако искаш, сигурна съм, че Стив може да ти уреди намаление.
Какъв беше любезният отговор на подобно предложение? Виктория не знаеше.
— Твоите имат хубава форма — продължи София. — Трябва ти само малко обем.
„Аз съм на чужда планета в далечна галактика. Как се озовах тук?“
Стив се върна във всекидневната, носеше обувката на Виктория и си беше сложил долнище на анцуг, слава Богу! Той хвърли една мъжка риза на София.
— Старите рудницици бяха силиконови — каза Боби. — Тъпи буци, пълни с невротоксини.
На Виктория й се искаше да сменят темата. София облече ризата, но не я закопча. Изглеждаше като една от онези реклами по списанията, които искаха да внушат нещо от сорта: „Сексът беше страхотен, да пийнем по водка.“
— Метил, етил, кетон — продължаваше Боби. — Циклохексанон, ацетон, поливинил хлорид, ксилол, етил ацетат, бензол…
— Стига си се перчил — скара му се Стив.
— Детето е гений — каза София. — Понякога и на мен ми се иска да съм всезнаещ идиот.
— Не съм идиот, вулво — извика Боби.
— Боби! Това е много грозна дума — каза София.
— Не, не е — запъна се момчето. — Вулва. Съществително, шестнайсети век. Идва от латинското volva, значи утроба.
— Научил си наизуст речника? — попита Виктория.
— Не целия. Искаш ли да играем на имена?
— Не знам как се играе.
— Кажи му едно известно име — намеси се Стив.
— А президентът Джордж У. Буш?
Момчето присви очи зад дебелите очила и прехапа устни. После за пръв път се усмихна и разкри два реда лъскави шини.
— ДЖУДЖЕТО ИЗТЪРБУШ НАПРЕД.
— Браво! — каза Стив.
— Казва се ангиограма — поясни София.
— Анаграма — поправи я Боби.
— Как го направи? — попита Виктория.
— Буквите се носят в главата ми и аз ги хващам. Кажи ми друго име.
— Моника Люински.
Боби се замисли за миг и после каза:
— И МОНИ ИСКА КЛЮН.
— Леле! — възкликна Виктория.
Стив седна на канапето.
— Боби страда от сетивно разстройство…
— Откакто мама ме държа заключен в клетка за кучета една година — допълни Боби.
— Мили Боже! — каза Виктория.
— Лявото полукълбо на Боби един вид се е изключило — каза Стив. — Имплицитна памет, логично и последователно мислене. Но дясното му полукълбо се е засилило. Експлицитна памет, навици и процедурно мислене.
— Мога да помня разни неща — обясни Боби.
— Изчели сме много медицинска литература заедно — каза Стив.
— Ние сме най-добри приятели — добави Боби. — Ще живея при чичо Стив, докато порасна достатъчно, за да забърша Джена Джеймсън.
— Съседка ли ти е? — попита Виктория.
— Не.
— Актриса е — поясни Стив.
— Май не съм гледала нейни филми — каза Виктория.
— „Дженатилия“ — побърза да изброи Боби. — „Устни услуги“, „С един, с всички“.
— Трябва да вървя — каза Виктория.
— Ще дойдеш ли пак? — попита Боби.
— Щом като веднъж е дошла… — Стив погали Боби по косата и го погледна с нескрита обич. Нямаше я нахаканата усмивка, измамническите номера. Вкъщи, с племенника си, Соломон е съвсем друг човек, помисли си Виктория.
Момчето коленичи на канапето и протегна дясната си ръка към Виктория и разпери пръстите си като ветрило.
— Виж го ти него — каза Стив. — Иска да си докоснете ръцете.
Виктория вдигна дясната си ръка и двамата допряха пръсти и длани.
— Също както с мама — каза Боби. — Само дето няма прозорец.