Боби побърза да се приближи към нея.
— Аз, Сеси.
— Грасиас, умнико.
Боби държеше ръцете си върху щангата, докато жената направи още две повторения, след което с пуфтене остави щангата върху поставката. Все още легнала по гръб, Сеси погледна нагоре към Виктория и каза:
— Шефът няма никакви обноски. Аз съм Сесилия Сантяго.
— Личната ми асистентка — добави Стив.
— По-скоро личната му робиня. Ти онзи прокурор ли си?
— Бивш прокурор — каза тя. — Виктория Лорд. Здравей, Сесилия.
— Както кажеш.
— Хей, Сеси, когато свършиш с правенето на рамене, можеш ли да ни насрочиш пресконференция за делото „Барксдейл“.
— Етично ли е? — попита Виктория.
— Ф. Лий Бейли щеше ли да зададе този въпрос?
— Вероятно не. Но той беше лишен от адвокатски права.
Сеси скочи на крака. Сега вече можеше да се прочете съобщението, щампосано върху потника й: „Всички мъже са животни, някои обаче стават за домашни любимци.“ Имаше и още една татуировка — зелена риба меч, която сякаш се издигаше от колана на ниско изрязаните й джинси и скачаше над пъпа й.
— Лорд, цар Соломон разказвал ли ти е нещо за мен?
— Без да навлиза в детайли — дипломатично отвърна Виктория.
— Не съм извършила кой знае какво. Нещо като кражба от магазина.
— Да — каза Стив, — само дето задигна тойотата на Енрике.
— Гаджето ми. Чукаше братовчедка ми Лурдс зад гърба ми. Така че взех колата му назаем.
— Преби го, после бутна колата му от рампата за лодки в Матсън Хамък.
— Няма да се обвинявам сама. — Сеси погледна подозрително към Виктория. — Сега ще трябва да робувам и на двама ви ли?
— Сигурна съм, че ще се разбираме чудесно — каза Виктория, без да вярва дори за Миг в това.
Сеси прокара кървавочервените си нокти по плочките на корема си, като свиваше и отпускаше мускули. Рибата меч помаха с опашка.
— Виж, Лорд, не правя кафе. Няма да нося непотребните ти маркови дизайнерски парцали на химическо и не пиша на компютър. Разбрахме ли се?
— Сеси пише — продължи Стив. — Но не знае правописа.
— Това е от лексията — каза Сеси. — Ако ме уволниш, ще ти съдера задника в съда.
— Нямаш дислексия. Просто те мързи да си провериш правописа.
— Хей, Лорд, чуй това? Казва, че испаноговорещите са мързеливи. Ще се обадя на Комисията за равни права.
— А аз ще се обадя на ченгето, което отговаря за теб — каза Стив.
Виктория гледаше удивено. Никога не беше виждала такава липса на професионализъм. Можеше ли изобщо да се работи на такова място?
Сеси се разсмя.
— Браво, шефе.
— Браво и на теб, Сеси.
Размениха „пет“ над главите си, после се удариха с гърди като футболисти, които се радват на тъчдаун.
Добре, значи това беше ритуал, помисли си Виктория. Първо си разменяха любезности, после си засвидетелстваха чувства. Вече излизаше, че четирима души ги е грижа за Соломон. Онази възрастна двойка, Марвин и Тереса, които вървяха по петите му из съдебната палата; сладкият, нуждаещ се от грижи Боби и сега тази напомпана със стероиди секретарка мъжкарана. С какво толкова ги привличаше?
Изпускам ли нещо? Или съм прекалено нормална, за да принадлежа към фен клуба на Стив Соломон?
— Добре, всички да влязат в кабинета — каза Стив. — Да поговорим как ще спечелим едно дело за убийство.
Когато Стив поведе отбора към личния си кабинет, Виктория усети мирис на гнили зеленчуци и чу звуци сякаш метални кофи за боклук се блъскат една в друга. Точно под мръсния прозорец, в дясната уличка, имаше зелен контейнер за отпадъци и големи конски мухи кръжаха над отворения му капак. От другата страна на уличката се издигаше триетажна жилищна сграда и на най-близкия балкон петима голи до кръста мъже удряха с пръчки метални тигани и неща, които приличаха на барабани, направени от двеста и петдесетлитрови варели.
— Метъл банда от Тринидад — каза Стив.
— Това е окуражаващо — каза тя. — Реших, че е затворнически бунт.
За да избегне вонята и дъненето, Виктория се оттегли в ъгъла на стаята, където бълбукаше аквариум, в който имаше половин дузина ръждиви на цвят ракообразни.
— Чакай да отгатна. Бракониерстваш в свободното си време и ловиш раци.
— Подценяваш ме.
— Клиентите му отвличат хладилни камиони, които идват от Кийс — каза Сеси.
Виктория огледа останалата част от помещението. На едната стена имаше карикатура в рамка на съдебна зала, пълна с вода. Виждаха се перките на две акули, които пореха водата и се насочваха към съдията. Надписът гласеше „Адвокатите се приближават до банката на съдията“.