Доктор Лиса Равкдрайв стоеше по средата на всекидневната му с ръце върху широките си яки хълбоци. Докторката носеше практични обувки и сив делови костюм. Косата й беше опъната толкова здраво назад, че като че ли приплескваше скалпа й. Беше едра, без да е дебела. Краката й бяха като два яки дънера, които се спускаха към дебелите глезени. Имаше широко мило лице, което прикриваше както безкрайна упоритост, така и дълбоко стаена ярост. На едната й буза имаше следа от белег, извит под формата на коса, спомен от удар по време на игра на лакрос в колежа преди двайсет години.
Въпреки всичките си усилия Стив Соломон не беше успял да пробие обвивката на доктор Лиса Равкдрайв. Когато му беше зачислена като консултант от „Семейни грижи“ по делото на Боби, Стив опита да подходи приятелски, като изтъкна общото им минало.
„Е, значи и двамата сме спортували в колежа.“
В интерес на истината тя беше постигнала много повече от него — шампион на Америка в Пен Стейт. Той знаеше малко за лакроса, но разбра, че позицията й на защитник е подобна на тази на полузащитник във футбола, където беше добре да си едновременно бърз и враждебен.
Стив си беше написал домашното. На първата им среща беше попитал доктор Равкдрайв за изследванията й върху проявите на гениалност при аутизма и фронтотемпоралната деменция, натрапчивото учене и фотографската памет, визуалната образност и ехолалията. Дори беше прочел статията й в „Психологията днес“: „Отключете вашия Рейнмен“. Използва адвокатския трик — Очарователна сте, разкажете ми повече за себе си, — с който караше свидетелките да се отпуснат.
Нищо не се получи. Лиса Равкдрайв гледаше на него като на съперник, който се домогва до общата цел. Ако не успееше, щеше да го повали, като го спъне или забие лакът в далака му.
Във всекидневната Боби се беше сгушил в ъгъла на канапето. Бос, само по гащета и тениска, той притискаше колене към брадичката си и мълчаливо се люлееше, главата му беше килната настрани, а погледът — разфокусиран. Обратно в черупката. Видът му беше същия, както преди десет месеца, когато Стив го беше спасил.
„Майната й! Боби няма да се оправи с дни.“
— Всичко е наред, хлапе — каза Стив и се приближи към него.
— Тя няма да ме отведе? — Гласът му се беше превърнал в скимтене.
— Разбира се, че няма. Само ще си поговорим малко — опита се да прикрие гнева си. — Докторе, трябваше първо да се обадите.
— Посещенията по домовете нарочно са непредвидени — отвърна тя.
— Това е нарушение на частната ми собственост, която е гарантирана от член еди кой си на конституцията на Флорида.
— Член Трети, параграф двайсет и три — прошепна Боби.
— Какво ще кажете? Племенникът ми познава закона по-добре от мен.
— Сигурна съм, че е така — изстреля сухо в отговор тя. — Но мен ме притеснява друго. Вижте горкото дете.
Боби трепна, после се извърна и се вторачи в невидима точка от вселената.
— Плашите го — каза Стив. — Мамка му, и мен също!
Равкдрайв свали сивото си сако. Изглежда възнамеряваше да остане за по-дълго.
— Робърт трябва да бъде в „Рокланд“, където има всички условия за неговите специални нужди.
— Няма нужда от болница. Ще наема частен учител и терапевт.
— Кой?
— Най-добрите. Веднага, щом си получа хонорара след процеса.
— Добре. Каква е тази кочина тук?
— Каква кочина?
Стив събра на куп нахвърляните списания по дъската за сърф, която му служеше за масичка. Не понечи да събере празните бирени консерви и кутиите от пица, които стояха там вече три дни. Декоративната палма в ъгъла беше изсъхнала и се беше превърнала в увиснал скелет от кафяви листа.
— Когато сестра ти ти е дала Робърт…
— Джанис не ми го е давала, аз го спасих.
— Подробностите около случая са толкова неясни, че нямам търпение да чуя показанията ти под клетва.
На Стив това му прозвуча като заплаха. Нещо, което би казал Цинкавич. Помъчи се да запази самообладание. Нямаше смисъл в доклада си Равкдрайв да добави и „войнствен“ до „не бърше праха“.
— Сигурна съм, че майката на Робърт иска той да получи възможно най-добрите грижи — продължи Равкдрайв.
— Джанис е пълна ненормалница, която се грижи само за себе си. Аз съм единственият човек, на когото му пука за Боби.
— Тогава би трябвало да искаш най-доброто за него.
Стив усети, че се разгорещява, което почти никога не му се случваше в съда. Да защитаваш себе си беше друго. Невъзможно беше да останеш безпристрастен.
— Няма по-добро място от „Рокланд“ за гениални аутисти — продължи Равкдрайв. — Робърт може да придобие професионални умения, а ние можем да научим повече за него и останалите като него.