— Ти си адвокат, универсален играч си. Можеш да играеш на която позиция искаш, без да те е страх от делото или от друг адвокат.
— Не ме е страх, просто…
— Какво?
— Отговорността е прекалено голяма. Знам колко важно е това за теб.
— Точно за това имам нужда от теб. На никого друг не бих могъл да се доверя така, както на теб.
— Ако се издъня…
— Няма да се издъниш.
— Съжалявам, Стив, не мога.
Десет минути по-късно Стив се опитваше да разгадае озадачаващата госпожица Виктория Лорд. Повечето адвокати, които познаваше, имаха огромно его. А изобщо не бяха толкова добри, за колкото се мислеха. При Виктория беше точно обратното. Не знаеше колко добра може да бъде. Скромността й я правеше дори още по-добра в съда.
Но защо не искаше да му помогне? Виж, това не можеше да го разбере. Хвърли крадешком поглед към другия край на стаята. В този хладен ден, в който вятърът се блъскаше в стъклата на прозорците, Виктория беше облечена с кафява плетена пола с ресни по края. Жилетка с качулка в тон и велурени ботуши на висок ток с кожички отстрани, довършваха тоалета, който Стив не беше виждал никога досега. Почуди се дали започва да запомня гардероба й, както беше запомнил чертите й, всеки неин поглед. Свъсените вежди и присвити устни, когато проучваше някоя правна книга, триумфиращата усмивка, когато отбележеше точка, загадъчния поглед, когато се зарееше в пространството. И още един.
Беше го видял един-единствен път и само защото беше отворил очи и беше открил, че нейните са затворени. Когато устните им се разтвориха по време на единствената им целувка, тя излъчваше пълен екстаз.
Сега си припомни разговора, който бяха водили само преди няколко минути. Естествено познаваше Виктория достатъчно добре, за да разбие кодовете й. Като му предложи да си наеме адвокат, тя беше толкова любезна, толкова деликатна. Когато обаче той й каза „Ти ще ме представляваш“, тя отказа. Защо?
Можеше да има само една причина.
Усети как настроението му се срина. Не беше защото не вярваше в собствените си възможности.
„Мисли, че нямам никакъв шанс. Смята, че ще загубя.“
30.
Сватбени камбани
Един час по-късно Стив продължаваше да се горещи върху делото на Боби, а Виктория се бъхтеше по делото за убийството на Барксдейл, четеше апелативни дела, водеше си бележки с четлив почерк върху картончетата си. Интеркомът изжужа и Сеси каза:
— Ти си Вик. Бойна тревога. Един страшен пич идва при теб.
Брус Бигбай с двуреден тъмносив костюм и тънка пастелна на цвят вратовръзка се понесе през вратата, целуна Виктория по бузата и отвори куфарчето си с едно движение.
— Мразя да нахлувам така, съкровища. Здрасти, Стиви — протегна и двете си ръце. — Боже, лицето ти!
— Порязах се при бръсненето — каза Стив.
— Скъпи, какво правиш тук? — попита Виктория.
— Имаме да свършим хиляди неща — той издърпа една папка от куфарчето си. — Стив, трябва да си малко по-внимателен.
— Добре съм. Гледай си кратуните, Брус.
— Внимавай с обноските, съдружнико — предупреди го Виктория.
— Авокадото не е кратуна, Стив — каза Бигбай.
— На кого му пука!
— Стив! — Виктория го погледна.
— Извинявай, Брус — разкая се Стив. — Имах лош ден.
— Няма проблем, Стив. Разбирам.
Какъв чудесен човек, помисли си Стив. Толкова уравновесен. Толкова непоклатим. Толкова досаден. Стив осъзна, че едновременно с досадата изпитва и завист към него. После се почувства виновен за това. Беше длъжник на Бигбай, все пак той се беше опитал да му помогне с Равкдрайв, нищо че не се беше получило. Искаше да се извини за това, че се беше държал като кретен преди малко. Като насила придаде жизнерадостна нотка на гласа си, той попита:
— Какво ново във фермата, Брус?
— Полярен фронт се приближава насам. До неделя може да се наложи да палим огньове.
— Ако имаш нужда от помощ, на твое разположение съм. — Стив не знаеше какво би било по-лошо: да му замръзне задникът или да гледа как Бигбай се гушка с Виктория край пламъците на някой от огньовете. — Сериозно ти говоря, ако искаш да ти подпаля полетата, обади се.
— Пали се захарната тръстика, а не дърветата с авокадо. Но ти благодаря за предложението — Бигбай сниши гласа си и прошепна: — Вик ми каза за доклада на докторката. — Той хвърли поглед към Боби. — Можем ли да говорим пред…
— Не съм глух, тъпако — каза Боби.
— Боби! — скара му се Стив.
— Аз съм виновен — отвърна Бигбай. — Извинявай, Робърт.
— За какво си дошъл, скъпи? — намеси се Виктория.
На Стив му се стори ядосана. Е, не каза: „Какво, по дяволите, търсиш в офиса ми, когато имам толкова много работа?“ Но в гласа й се усещаше нотка на раздразнение.