— Какво предлагате? — попита Виктория.
— Какво те кара да мислиш, че ще предлагам нещо? — попита Пинчър.
— Уводната ви лекция за начинаещи прокурори: „Никога не излагай доказателствата си пред защитата, освен ако не искаш споразумение.“
— Правилно — Пинчър се обърна към Глория и Миранда.
— Надявам се, че и вие двете слушате толкова внимателно, колкото госпожица Лорд. — Той извади лавандуловата си кърпичка от джоба, размаха я, после отново я сгъна и я пъхна обратно. — Убийство по непредпазливост. Дванайсет години, излиза след девет.
Стив извади физиономията си на стар покерджия. Трябваше да говорят с клиента си, преди да решат.
— Спомням си и още нещо, което казахте по време на лекцията — обади се Виктория. — Вършете си работата в съда и не се пазарете. Проверете свидетелите си и разкарайте тези, които могат да ви подведат. Никога не предлагайте споразумение, освен ако в доказателствата ви няма слаба брънка.
— Вие сте отличничка, госпожице Лорд — каза Пинчър.
— Страх ви е да не загубите. Още не знам защо, но ще разберем. Дотогава можете да си навиете споразумението и да си го заврете някъде.
Охо, помисли си Стив. Откога стана каубой?
Рей Пинчър повдигна едната си вежда и изправи глава, сякаш се опитваше да прецени дали се беше провалил с предложението си.
— Соломон, май трябва да кажеше на новопокръстения си съдружник, че в момента може би се надценява.
— Нищо не мога да й кажа Рей. Инстинктите й са по-добри от моите.
„Дръж се мъжки. Никога недей да противоречиш на съдружника си в лицето на врага.“
— Предложението ми е валидно до утре на обяд — после с изражение, гладко като изгладената му лавандулова риза, Пинчър се изправи и с погребална усмивка рече: — Ще ви придружа до входа.
Стив и Виктория събраха доказателствата и излязоха от конферентната зала след Пинчър, който ги поведе към асансьора. На половината път по коридора с метални врати и мокет щатският прокурор посочи една затворена врата.
— Преди да си тръгнеш, Соломон, един човек иска да те види.
На табелката на вратата пишеше:
— Нямаш ли други врати? — попита Стив. — Някоя с кола отзад? Или с екскурзия до Акапулко?
32.
Покойният Руфъс Тигпен
— Току-що отхвърли споразумение, без да се консултираш с клиента ни, а? — попита Стив.
— Катрина ще направи каквото й кажа — отвърна Виктория. Стояха пред вратата на Цинкавич.
— Беше ужасно арогантно.
— Да. Звучи като нещо, което ти би казал.
— Това е минало. Реших да заприличам на теб.
— Не ставай прекалено принципен. Имаме да водим дело за убийство.
— Е, и?
— Не се дръж като страхливец, Стив.
— Боже, създал съм чудовище!
— Не съм се отказала от моралните си принципи. Просто ставам по-прагматична. — Тя почука два пъти на вратата и завъртя топката преди някой да каже „Влез“.
Джак Цинкавич, разплут и безформен, седеше на стола зад обичайното метално бюро, близо до ръката му имаше кутия, пълна с понички. Мъж в оранжев гащеризон седеше на стол с права облегалка, глезените му бяха закопчани с белезници.
Покрай стената имаше картонени кутии, претъпкани с дела на малолетни, остатъци от безкрайни семейни несгоди в Маями. На перваза на прозореца имаше една дузина плюшени животни, играчки за малките свидетели, които се тълпяха тук заедно със социални работници, временни настойници и ченгета.
— Виж кой е тук! — провикна се Цинкавич и грабна една поничка с глазура. — Умникът и принцесата.
— Какво искаш? — попита Стив. — Имаме много работа.
— Познаваш ли този човек, Соломон? — Цинкавич посочи с поничката мъжа със затворническия гащеризон.
Стив го погледна. Гонеше четирийсетте. Бръсната глава.
Затворническа бледност и грозен белег. — Никога не съм го виждал. Какво е направил?
— Трафикант на кокаин. Вчера са го хванали. Присъди за автокражби, домашно насилие. — Цинкавич захапа поничката и продължи да говори с пълна уста. — Ами ти, Тигпен, познаваш ли този кретен?
Мъжът с оранжевия гащеризон се размърда.
— Това е езичникът — каза той.
Цинкавич облиза захарта от устните си.
— Имам една добра и една лоша новина за теб, Соломон. Добрата новина е, че Руфъс Тигпен не е мъртъв. Лошата е, че може да свидетелства срещу теб.
— За какво? Не го познавам.
Тигпен вдигна свободната си ръка и обърна глава. Възморав белег се спускаше като замърсен поток от върха на главата му чак до хрущяла на ухото.
— Разби ми черепа, шибаняко. В нощта, когато отвлече момчето.