Земляците си приказват сега тихо. Подир смеха и безгрижието изведнъж настъпи това униние, което идеше рядко, но затова пък биваше болезнено и тежко. Те говорят за теглата и лишенията, които са прекарали, за лошите слухове, които идат от селата, за писмата, които се губят, за вечните лъжи около мира. Повечето мълчат или рядко се обаждат, унесени и мрачно замислени. Говори сега само Никола. От минута на минута той става по-възбуден, ядосва се, изпада в пресилено и несправедливо незадоволство и във всичко започва да вижда само черната страна. Постепенно той попада на своята тема: говори само за разправиите си с Буцова.
По едно време към тях се зададе подпоручик Варенов. Той идеше откъм морето и, както се виждаше, наблюдавал е нещо, защото на гърдите му висеше открит бинокъл. Варенов е още доста далеч, върви леко и пъргаво, като при всяка крачка шиба с камшик по десния си чизъм. Но той намалява крачките си, изважда някаква хартия, навярно писмо, поспира се, чете и се усмихва. Той още повече се усмихва, когато, като оставя писмото, дълго се взира в друго нещо, което много прилича на малка фотография. После той скрива всичко това и все със същата щастлива усмивка на лицето си тръгва пак чевръсто и плющи ритмично с камшика.
Варенов е млад момък, почти момче, с хубаво, голобрадо и чисто лице. Косата му, отдавна нестригана, се подава изпод фуражката му, дълга, гъсто наплъстена, черна и лъскава. Той има светли, усмихнати очи и дълги гъсти ресници, като на момиче. От цялото му същество лъха жизнерадост и безгрижие и, както всички млади и здрави хора, той изглежда безпричинно щастлив и весел. Той е вече наблизо.
— Кой е тоя? — пита Делчо.
— А, ротният иде! — каза Стоил, като съглежда Варенова. — Подпоручикът е.
— Какъв е… Много млад!
— Млад е, но си е добър.
Стоил навярно си спомня нещо и се усмихва.
— Никола — говори той, — помниш ли в онова село, как се казваше… дето беше излъгал хазайката за подпоручика. Иде при мене жената и ме пита: „Истина ли, казва, вашият капитан бил момиче?“ Излъгал я Никола и тя повярвала жената!
Варенов е само на няколко крачки. Войниците се изправят.
— Какво правите? — говори той и се спира. — Приказвате си, нали?
— Приказваме си, господин подпоручик — отговори за всички Никола.
— Добре, добре! А тоя кой е? Артилерист, нали? Делчо казва от кой е полк, защо е дошъл и где е техният лагер.
— Добре, добре! Стоил ти е чичо, зная. Аз и друг път съм те виждал.
Варенов нарочно се мъчи да говори неестествено тежко и басово, види се, за да скрие някак, че е много млад. Той съглежда Димитра и се усмихва.
— Димитре, как си?
— А — а — арно съм, господин подпоручик! Имам си тю — тюнец, имам си и малко парици…
Димитър изпява своя речитатив и свит като дъга, гледа подпоручика и плахо примигва, но бръчките чертаят на лицето му някаква широка, добродушна и малко дяволита усмивка. Той като че иска да каже на подпоручика, че е и здрав, и добре, малко смешен и, както всички са уверени, може би и малко глупав. Той най-после може да бъде и всичко, което подпоручикът желае. Илия се крие зад Никола и с мъка задържа смеха си.
— Стоил Първанов! — обръща се Варенов към Стоила — нещо си се развалил. Да не си болен?
— Не съм болен, господин подпоручик, ами…
— Ами що? Или ще кажеш, много стана. Омръзна ви вече, нали?
Варенов се обръща да продължи пътя си, но пак се спира.
— Много стана, право е — говори той. — Много стана, но трябва да се потърпи. Скоро всичко ще се свърши и ние по живо, по здраво ще се върнем. Да, честна дума.
Стоил мълчи, като че не знае и не намира какво да отговори. Погледът му бавно преминава към полето. В тая минута, обляно от слънцето, то блещи, зелено, свежо и хубаво, обилно и щедро накърмено от плодоносните недра на земята. От него иде девствената красота на здрава и силна девойка, която чувствува вече тревожните тръпки на близко материнство.
Стоил гледа полето и бави отговора си.
— Няма какво да се мисли — казва Варенов. — Трябва да се потърпи още малко.
— Та ний търпим — бавно заговорва Стоил. — Ний търпим, господин подпоручик, ами тя не чака… тя, земята. Виж я на — тя приказва!…
Както е застанал мирно по войнишки, Стоил прави въздържан и кратък жест с ръка и посочва към насипа на окопа. Върху черната и сбита пръст, която сами неотдавна бяха изкопали и нахвърляли, имаше зелена трева и тук — таме из нея дребни и жълти цветя. Варенов проследява погледа му и сам се заглежда в тях. Лицето му става сериозно и замислено. Една минута всички мълчат.
— Да — говори Варенов, ниско, като за себе си. — Да, тя приказва… земята приказва!…