Спомни си как видя за пръв път Синус Иридум — през малкия телескоп, който си сглоби сам у дома. Нищо повече от две лещи на внимателно премерено разстояние в картонена тръба… Но не забравяше, че им се радваше повече, отколкото на гигантските уреди, с които работеше сега.
Джеймисън зави в широка дъга и спря, обърнал трактора на запад. Следите им се виждаха ясно в праха. Щяха да се запазят същите завинаги, ако не ги заличат други возила след време.
— Последна спирка — обяви Джеймисън. — Дойде ти редът да покараш, Ферди е само твой чак докато се върнем в Платон. Тогава ме събуждаш, за да минем през планините. От мен лека нощ.
Уилър не проумяваше как неговият приятел успява да заспи в такива условия, но след десет минути Джеймисън се беше унесъл дълбоко. Може би мекото поклащане на трактора му помагаше. Уилър се замисли дали ще успее да избегне по-сериозното друсане в дупките по цялото разстояние до Обсерваторията. Е, имаше само един начин да провери докъде е напреднал в карането… Старателно насочи трактора право по следата и пое по обратния път.
ГЛАВА 8
Рано или късно трябваше да се случи, утеши се философски Садлър, преди да почука на вратата на директорския кабинет. Колкото и да се стараеше, в работа като неговата беше неизбежно да обиди или разсърди някого. А и жадуваше по-скоро да научи точно кой се е оплакал…
Професор Маклорин се оказа един от най-дребните мъже, които бе виждал през живота си. Беше толкова нисичък, че мнозина правеха фаталната грешка да не го вземат насериозно. Садлър обаче нямаше да сбърка, защото беше предупреждаван настойчиво от инструкторите си. Освен това му беше добре известно, че дребосъците се стремят настървено да компенсират с амбиции телесния си недостатък (колцина от диктаторите са достигали дори среден ръст?). Маклорин се славеше като един от най-неотстъпчивите и решителни обитатели на Луната.
Сега се взираше гневно в него над огледалната, непокрита с нищо повърхност на бюрото си. Нямаше дори един бележник, виждаше се само вградената разговорна уредба. Садлър бе чувал за уникалните началнически похвати на професора, както и за пословичната му ненавист към излишните хартии. Управляваше всекидневието на Обсерваторията почти само с устни заповеди. Разбира се, на други хора се налагаше да подготвят паметни бележки, графици и отчети… но Маклорин само включваше микрофона и се разпореждаше. Системата работеше безупречно поради една простичка причина — всичко се записваше и професорът можеше винаги да пусне уличаващите думи на всеки, който се оправдаеше: „Господин директоре, никога не сте искал това от мен!“ Носеха се слухове — според Садлър незаслужено оскърбителни, — че Маклорин понякога подправял записите с помощта на мощен компютър. Естествено такова обвинение беше недоказуемо.
Директорът посочи единствения свободен стол в кабинета и заговори още преди Садлър да е седнал.
— Не знам на чие гениално хрумване дължим присъствието ви, но никой не си направи труда да ме уведоми! Може би защото са знаели, че ще помоля тази проверка да бъде отложена. Макар че едва ли има човек, който да цени ефективността и икономиите повече от мен, периодът е крайно неподходящ за вашата намеса. И ми се струва, че моите подчинени имат и по-смислена работа от обясненията пред вас какво и за колко пари вършат. Особено сега — наблюденията на Нова Драконис са изключително важни!
— Професор Маклорин — сериозно и безстрастно започна Садлър, — мога само да изразя съжалението си, че някой е пропуснал да ви уведоми. Сещам се за единственото вероятно обяснение — решението е било взето, докато вие сте пътувал към Земята. — Чудеше се какъв ли взрив на справедливо възмущение би последвал, ако обясни на директора, че всичко е било предварително замислено и изпипано с хирургическа точност. — Разбирам, че сигурно преча донякъде на хората в Обсерваторията, но трябва да отбележа с благодарност, че много ми помагат и никой досега не се е оплакал. Всъщност до днес бях останал с впечатлението, че съм започнал да се разбирам добре с вашите подчинени.
Маклорин си потърка брадичката замислено, а събеседникът му зяпна като омагьосан мъничките, съвършено оформени ръчички, не по-големи от детски длани.