— Хрумна ми нещо забавно — засмя се Маклорин, но не особено убедително. — Откъде знаете, че аз не съм шпионинът?
— Ами не знам — още по-весело отвърна Садлър. — В контраразузнаването рядко сме сигурни за нещо. Правим каквото ни е по силите. Надявам се, че не са ви досаждали прекалено по време на престоя ви на Земята?
Директорът го зяпна недоумяващо, после ченето му увисна.
— Разследвали сте и мен! — избълва с тон на оскърбена невинност.
Събеседникът му само вдигна рамене.
— С всички ни може да се случи. Не знам дали ще ви успокоя, ако ви разкажа през какво минах, докато решат, че съм годен за тази работа. А не съм доброволец, да не си помислите…
— Добре де, какво се иска от мен? — изръмжа професорът.
За толкова дребен мъж гласът му беше учудващо дълбок и плътен, но един от подчинените му не пропусна да сподели със Садлър, че ако се разфучи истински, крещи като ядосана жена.
— Естествено, бих искал да ми съобщавате веднага за всичко подозрително, което забележите. Понякога ще се допитвам до вас за различни неща, вероятно ще имам нужда и от съветите ви. Иначе ви моля просто да не ми обръщате внимание и все така да ме смятате за досадна пречка в работата ви.
— Това ли било! — неуверено се подсмихна Маклорин. — Няма да е трудно. Можете обаче да разчитате на мен за всичко, с което съм в състояние да ви помогна. Макар че се надявам със съдействието си да приближа момента, когато ще разберете колко абсурдни са подозренията ви.
— На същото се надявам и аз — натърти Садлър. — Много съм ви признателен за отзивчивостта.
Едва се възпря да не си подсвирква, когато затвори вратата на кабинета зад себе си. Беше направо щастлив, че разговорът мина толкова гладко, но пък никой друг не излизаше оттук грейнал от радост. Придаде си угрижен и недоволен вид, мина през приемната, където седеше Уогнъл, и излезе в централния коридор. Там се натъкна на Джеймисън и Уилър.
— При шефа ли беше? — попита го Уилър изнервено. — В добро настроение ли е?
— Ами днес го видях за пръв път, не знам. Все пак не се скарахме. Какво става? Приличате ми на палави ученици, привикани при директора на колежа да им натрие малко сол на главите.
— Току-що ни извика — навъсен потвърди Джеймисън. — Не знаем за какво, но вероятно е започнал да наваксва случките през отсъствието му. Вече поздрави Кон за откритието на Нова Драконис, значи има още нещо. Боя се, че е научил какво стана, докато се разхождахме с един трактор.
— Че нали не е забранено?
— Да де, но негласната уговорка е да не се шляем безцелно. Вярно, всички го правим и не ни хокат, стига да платим възстановяването на запасите от гориво. Ех, да му се не види… Май точно на теб не биваше да казвам тези неща.
Садлър трепна незабележимо, но след миг се усети, че Джеймисън говори само за всеизвестната му роля на финансова хрътка.
— Не се притеснявай! — засмя се добродушно. — Най-лошото, което може да ти се случи, е да те изнудя за едно кръгче с трактора. Дано шефът… тоест професор Маклорин не ви се кара много.
И тримата щяха да се изумят, ако знаеха какви колебания измъчваха директора преди разговора с младите астрофизици. Обикновено с подобни дребни нарушения се занимаваше Уогнъл, но сега имаше несравнимо по-важен проблем. Само допреди пет минути дори не подозираше, че ще се сблъска с такава мъчителна дилема. Бе извикал Уилър и Джеймисън само за да покаже на сътрудниците си, че ще научи всичко, което е ставало тук. Гордееше се със своята осведоменост за дреболиите в живота на Обсерваторията, а на подчинените му се налагаше да проявяват немалка изобретателност, ако искат да избягнат зоркия му поглед.
Уилър явно бе решил да злоупотреби с доброжелателството, породено от откритието му, когато започна да разказва за пътешествието. В неговата уста случката звучеше, сякаш двама храбри рицари на науката са потеглили към пустинята, за да открият и накажат триглавия змей, застрашил святата Обсерватория. И не скри нищо съществено, с което неволно се отърва от големи неприятности — Маклорин вече знаеше къде са били двамата.
Директорът сякаш наместваше парчетата на пъзел в главата си. Тайнственото нареждане от Земята да държи хората си настрани от онова място в Маре Имбриум сигурно е било поискано от началниците на секретния проект. Имаше и вероятност да е свързано с разследването на Садлър за изтичане на поверителна информация. Още му се виждаше немислимо някой от неговите хора да е шпионин, но пък разсъдливостта му подсказваше, че способният агент наглед винаги е сред най-малко подозрителните хора.