Отпрати Джеймисън и Уилър с такова разсеяно нехайство, че те си тръгнаха сащисани. Поседя малко, потънал в нерадостни мисли. Разбира се, можеше да е съвпадение. Двамата обясниха всичко съвсем логично. Но ако някой от тях е искал да се сдобие с повече информация, направил го е блестящо. Или все пак е сбъркал? Нима истински шпионин би действал толкова открито, щом знае предварително, че ще привлече вниманието към себе си? Дали е било дръзко блъфиране, опиращо се на надеждата, че никой няма да заподозре такова смело проникване в тайната?
Слава Богу, проблемът не го засягаше пряко. И смяташе да се отърве от него незабавно.
Професор Маклорин натисна бутона за връзка и се обади в приемната на Уогнъл.
— Моля те, открий господин Садлър. Искам веднага да говоря отново с него.
ГЛАВА 9
След директорът се върна в Обсерваторията, положението на Садлър се промени, макар и едва забележимо. Той предполагаше, че това може да се случи, и бе направил каквото успя, за да се предпази от нежеланите спънки. Когато се появи сред тези хора, посрещнаха го с умерена подозрителност, но след няколкодневни усилия да се представи за най-безобидния и сърдечен човек успя да срути стените на недоверието. Всички постепенно се настроиха дружелюбно към него, станаха по-приказливи. И му се стори, че напредва полека към успех в задачата си. Сега обаче май съжаляваха за доскорошната си откровеност и животът му отново стана тежък.
Знаеше добре причината. Не се съмняваше, че все още никой не подозира защо всъщност е дошъл, затова пък хората тук веднага научиха странната новина: с пристигането на директора свободата му да шета и да разпитва из Обсерваторията не само не бе ограничена строго, а напротив — Маклорин като че стоеше зад гърба му. В затворената общност мълвата съперничеше по скорост със светлината. Сигурно се бе разнесъл неприязненият слух, че Садлър е много по-важна клечка, отколкото са си представяли. Той само се надяваше, че ще мине много време, докато хората наистина се усетят колко по-важна клечка е…
Досега се ограничаваше да рови из разходите на администрацията. Точно това биха и очаквали от всеки ревизор. Но Обсерваторията все пак съществуваше заради учените, не заради готвачите, счетоводителите и секретарките, макар и без тях да не можеше.
Ако тук имаше шпионин, той непременно трябваше да е решил два проблема. Информацията е безполезна, ако не успее да я изпрати на онези, за които работи. Значи господин X не само имаше свръзки, които му носеха сведенията, но и поддържаше някак канал за предаването им навън.
Физически имаше само три пътя за напускане на територията — с монорелсов вагон, с трактор или пеша. Изборът на последния вариант звучеше толкова невероятно, че Садлър просто реши да не си губи времето за проверка. Е, да, на теория човек можеше да си навлече скафандъра, да се отдалечи на няколко километра и да остави някъде съобщение, което да бъде прибрано от негов съратник. Само че такова странно поведение би се набило веднага на очи. А единствено хората от поддръжката постоянно използваха скафандри. Освен това всяко излизане и влизане през въздушните шлюзове се записваше автоматично заедно със самоличността.
Тракторите сякаш бяха по-обещаваща нишка, за която да се захване, поради несравнимо по-големия им обсег. Но пък в случай че шпионинът си бе послужил с това средство, значи имаше и съучастник — във возилата винаги пътуваха най-малко двама души. Никой никога не си позволяваше да наруши желязното правило, ако му беше мил животът. Разбира се, трябваше да се вгледа по-внимателно в инцидента с Джеймисън и Уилър. И в момента колегите му на Земята ровеха усърдно в тяхното минало, щеше да получи изводите им след броени дни. Но въпреки някои чудатости в поведението им и двамата бяха искрени и открити в общуването си. Трудно му беше да ги подозира.
Оставаше монорелсовата линия до Средищния град. Всеки пътуваше дотам средно веднъж на две седмици. Разбира се, в най-голямото струпване на хора на Луната възможностите за предаване на сведения бяха практически неограничени. Този канал също се разнищваше в момента. Множество „туристи“ от Земята ненатрапчиво съставяха списък на познатите и приятелите, с които общуваха хората от Обсерваторията при всяко отбиване в града. Натъкваха се на немалко любопитни истории. В това обаче Садлър нямаше с какво да помогне.