Изобщо не биваше да се занимава с това направление. Знаеше, че има и други, много по-изтънчени средства за връзка, а и те биха допаднали повече на ума на един учен. Едва ли не всеки в Обсерваторията имаше подръка не само модулите, но и знанията, за да си сглоби радиопредавател. А пък местата, където можеше да го скрие, бяха неизброими. Вярно, денонощно дебнещите подслушвателни станции не засичаха нито един съмнителен сигнал на никоя честота, но ако господин X използваше радиовълните, рано или късно щеше да направи грешка.
А дотогава Садлър щеше да се занимава с учените. Сгъстеният и ускорено натъпкан в главата му курс по астрономия и физика изобщо не беше достатъчен, за да вникне в работата на Обсерваторията, но поне общите принципи и изводи щеше да схване. И с малко късмет би задраскал няколко имена от потискащо дългия списък на заподозрените.
Не се задържа дълго в изчислителната група. Тук също като в комуникациите държаха на чистотата — бяха отделили лъскавите си машини зад стъклена стена. Принтерите и другата периферия бяха в съседни помещения. Доктор Мейз, началникът на групата, най-прилежно се опита да му обясни какво правят тук, но Садлър се обърка безнадеждно. Мощните компютри бяха програмирани да се занимават с количествените измерения на математически понятия, които той не бе чувал досега, и решаваха проблеми, лишени за него от смисъл.
Това не го притесни особено, защото видя каквото искаше. Скъпоценната техника беше недостъпна за всички освен за инженерите от поддръжката, а те влизаха в залата само при повикване или при ежемесечните проверки. Ясно, нямаше какво да търси тук. Садлър вдигна рамене, помаха за сбогом на светинята и продължи нататък.
В оптическата работилница, където търпеливи майстори оформяха изделията си с точност една милионна от сантиметъра, при това с техника, останала все същата от векове, той постоя запленен от уменията им, но никак не напредна в задачата си. Позяпа лудешкото мятане на цветни петна по блокове безупречно чисто стъкло, предизвикано от микроскопичните разширения заради излъчваната от тялото му топлина. Тук се срещаха науката и изкуството, за да гонят заедно съвършенството, недостигнато в никой друг дял на човешките технологии. Дали пък нямаше някаква нишка в това царство от лещи, призми и огледала? И това му се стори твърде невероятно…
Веднъж си спомни стара шега, която печално точно описваше заниманията му. Все едно се намираше в тъмно мазе, пълно с въглища, и търсеше черна котка, която може би никога не беше влизала. Имаше и по-лошо — дори не знаеше как изглежда една котка и лесно би я подминал, дори и да я види.
Разбира се, разговорите насаме с Маклорин му помагаха донякъде. Директорът тъй и не повярва докрай, че в Обсерваторията има шпионин. Вероятно точно това го подтикваше да улеснява по всевъзможни начини работата на нежелания детектив — любител — просто за да се отърве по-бързо от него. Садлър го разпитваше за всички неясноти в дейността на учените, трябваше да внимава обаче, за да не намекне накъде се е насочил в момента.
Бе съставил малко досие за всеки човек тук — само по себе си сериозно постижение, — макар основните данни за тях да бе получил още преди пристигането си в Обсерваторията. За повечето му стигаше и една страница, за други бе изпълнил по няколко страници с шифровани знаци. Ако беше сигурен във фактите, пишеше с химикалка, ако не — с молив, за да трие или поправя. Някои от предположенията му бяха почти налудничави, понякога и клеветнически. Садлър често се срамуваше от тъмните дълбини, в които го завличаха догадките му. Например не беше лесно да приеме почерпка от човек, когото си бе набелязал като потенциален рушветчия, защото в Средищния град имаше любовница с твърде скъпи вкусове…
Този човек беше инженер от поддръжката. Скоро го отписа като вероятна жертва на изнудване, защото мъжът честичко се вбесяваше и вместо да крие незавидната си участ, гръмогласно се оплакваше от прищевките на своята любима. Дори веднъж посъветва Садлър да не си докарва такава беля на главата, а да се поучи от печалния му пример.
Степенуваше имената в списъка си. В раздел А попаднаха десетина души, които бяха най-вероятните заподозрени, макар срещу нито един от тях да не натрупа необорими доказателства. Включи някои от тях в раздела, защото имаха най-големи възможности да предават информация… при условие, че поискат. Уогнъл беше сред тях. Садлър почти не се съмняваше в невинността му, но засега не го вадеше от списъка, за да не рискува.
Други имаха близки във Федерацията или открито и враждебно критикуваха политиката на Земята. Садлър не вярваше, че добре подготвен шпионин би пожелал да изпъква така сред останалите, но нали трябваше да внимава и за въодушевени аматьори, които можеха да се окажат още по-опасни? Архивите за атомния шпионаж по време на Втората световна война и в годините след нея бяха много поучителни, а той ги прегледа старателно през обучението си.