В раздел А попадна и Дженкинс, началникът на складовете. Садлър тъй и не успя да докаже с нищо смътните си хипотези за него. Човекът беше особено неприветлив, мразеше намесата в работата му и почти всички останали в Обсерваторията го понасяха само от учтивост. Честичко пускаха хапливия лаф, че да изтръгнеш от него някакво оборудване е най-непосилното начинание в цялата история на заселването на Луната. Разбира се, това само означаваше, че е типичен представител на своята прочута със скъперничество професия.
И накрая сред най-съмнителните бяха Джеймисън и Уилър, които стигаха, за да оживят всекидневието. Набегът им в Маре Имбриум, както го увериха по-старите обитатели на Обсерваторията, бил само поредното приключение, в каквито се впускали неведнъж.
Уилър винаги беше подстрекателят. Проблемът му — ако можеше да се нарече така — беше в излишъка на енергия и прекалено разнообразните му наклонности. Още не беше навършил тридесет години. Някой ден натрупаната възраст и чувството за отговорност сигурно щяха да поогладят острите ръбове на характера му, но засега нямаше и най-дребните признаци за това. Някои махваха с ръка и го оплюваха като закъснял пубертет — колежанче, което е забравило да порасне. Само че ги оборваше първокласният му интелект. Всъщност ексцентричният младеж никога не вършеше стъписващи глупости. Мнозина не го харесваха, особено след като станеха жертви на шегичките му. Но нямаше нито един настървен зложелател. Минаваше между капките в малката джунгла от отношения в Обсерваторията, винаги спасяван от непоклатимата си откровеност и честност. Нямаше съмнение какво мисли Уилър, не се налагаше и да го питаш за мнението му — бързаше да го изтърси и пред онези, които не изгаряха от желание да слушат.
Джеймисън изглеждаше коренно различен човек, а това подсказваше повърхностния извод, че противоположностите скрепяват дружбата им. Беше по-възрастен само с две години, но тук се смяташе, че има укротяващо влияние върху безгрижния Уилър. На Садлър не му се вярваше — доколкото разбираше, Джеймисън просто не успяваше да повлияе на приятеля си. Дори спомена съмненията си пред Уогнъл. Секретарят се замисли и възрази:
— И така да е, представи си колко по-зле щеше да се държи Кон, ако Сид не го държеше под око.
Освен с устойчивия си характер, Джеймисън се отличаваше и със сдържаност, която затрудняваше всеки желаещ да го опознае. Не беше потенциален гений като Уилър и вероятно нямаше да направи открития, преобръщащи науката с главата надолу. Затова пък беше от онези надеждни и здравомислещи хора, които разчистват терена около гениите след поредния пробив към нови, непознати територии на духа.
Надежден в науката — да, а в останалото? Садлър се опита да го преслуша, без да се натрапва, но засега нямаше изгледи за успех. Джеймисън поне наглед се интересуваше много повече от работата и хобито си (рисуваше лунни пейзажи), отколкото от политиката. Откакто бе дошъл в Обсерваторията, трупаше истинска малка галерия и при всяка възможност излизаше навън в скафандър, понесъл статива си и комплекта специални маслени бои в тубички под налягане. Сам бе експериментирал с какви ли не съставки, за да открие цветовете, подходящи за рисуване при почти чист вакуум. Садлър обаче беше убеден, че резултатите не си струват загубеното време. Стараеше се да бъде обективен, но знаеше достатъчно за живописта, за да прозре колко по-силен е ентусиазмът у Джеймисън от дарбата му. Уилър напълно споделяше неласкавата му оценка.
— Доста хора тук разправят, че лека-полека свикнали с картините на Сид — сподели веднъж затворнически. — Право да ти кажа, по-страшно оплюване не мога и да си представя…
Раздел Б на списъка се раздуваше от имената на всеки друг в Обсерваторията, който беше достатъчно умен, за да се занимава с шпионаж. Броят на имената потискаше и от време на време той сядаше да прехвърли някое в раздел А или — още по-добре! — в третия и последен раздел, където бяха напълно освободените от подозрения. Както си седеше в стаичката, прехвърляше досиетата и се мъчеше да се постави на мястото на хората, за които размишляваше, Садлър понякога се поддаваше на илюзията, че участва в сложна игра — правилата се менят неспирно, а не се знае дори колко противници има. Лошото на играта беше, че е твърде смъртоносна, а ходовете се редуваха все по-бързо… и от резултата сигурно зависеше бъдещето на човечеството.