Устремилият се към планините трактор приличаше на нищожно бръмбарче насред равнината. Дали и на десетки километри оттук щяха да са в безопасност? Джеймисън се съмняваше. Помнеше какви оръжия бе създавала науката още преди два века. А сега… Колкото и свирепо да беше излъчването на Слънцето, стоварващо се беззвучно и неусетно върху Луната, тук скоро може би щяха да сеят опустошение още по-страшни стихии.
Подкара трактора с почти пределната му скорост към възвишенията около Платон, издигащи се като гигантска твърдина. Истинската крепост обаче бе останала зад гърба му и се подготвяше за неизбежното изпитание.
ГЛАВА 16
Щяха да се разминат със злополуката, ако Джеймисън мислеше повече през какви места минава, а не си блъскаше главата над безумията на политиката. Но никой не би могъл да го вини за това. Повърхността пред тях изглеждаше равна и стабилна, също като по изминатите вече километри.
Да, беше си равна, но предлагаше не по-устойчива опора от водата в една езеро. Джеймисън разбра на какво се натъкнаха, още щом Фердинанд нададе страховит вой, а носът на трактора изчезна в облак прах. Цялото возило се наклони напред, заклатушка се лудо и започна да губи скорост въпреки пренатоварения докрай двигател. И потъна тежко като кораб в бурно море. На ужасения Уилър му се стори, че се потапят в сиви вихрушки. След секунда-две не виждаха слънчевата светлина. Джеймисън веднага изключи двигателя. Вече бяха под повърхността на Луната, само жуженето на климатизатора нарушаваше мъртвешката тишина.
Светнаха аварийните лампи. Отначало двамата бяха твърде стъписани, за да правят друго, освен да се споглеждат глуповато. После Уилър се обърна към най-близкия илюминатор. От другата му страна цареше най-тъмната нощ, сякаш завеса от плътно кадифе бе прилепнала към дебелата плоча от изкуствен кварц.
Изведнъж тупнаха меко — Фердинанд потъна до дъното на ямата.
— Слава Богу! — въздъхна Джеймисън. — Не е чак толкова дълбоко.
— Че нас това какво ни грее? — промърмори нещастно Уилър.
В момента не смееше да се надява на нищо. Бе се наслушал на ужасни разкази за прашните ями, за погълнатите от тях хора и трактори.
За щастие тези капани се срещат по-рядко, отколкото човек може да се заблуди от приказките на склонните към преувеличения стари жители на Луната. За възникването им са необходими множество особени условия. Отначало трябва да се появи плитка кратерна яма в подходящ тип скала, а след няколко милиона години може и да се запълни от бавното разпрашаване на повърхностния слой заради температурните промени. Накрая все по-финият прах се превръща в подобие на течност и се натрупва върху дъното. Колкото и да е чудно, по повечето си свойства той наистина е течност — частичките му са толкова дребни, че налят в кофа, започва да се плиска като гъсто олио. Нощем в ямите се наблюдават конвекционни течения, студените горни слоеве се спускат към дъното, а по-топлият прах се издига. Затова ямите се откриват лесно с инфрачервени детектори дори от няколко километра. Уви, през лунния ден устройствата са безполезни — излъчването на Слънцето не им позволява да открият толкова незначителни разлики.
— Ей, стига си се паникьосвал! — рязко се сопна Джеймисън, макар и самият той да не беше много доволен от живота. — Мисля, че ще успеем да се измъкнем. Ямата е малка и плитка, иначе отдавна да са я отбелязали на картите. А тук всичко е огледано подробно, и то неведнъж.
— Да, ама беше достатъчно голяма, за да ни глътне на една хапка…
— Стегни се и си спомни какви свойства има този прах. Ако двигателят не се повреди, имаме шанс да пълзим напред, все едно сме в машина за изследване на морското дъно и се движим към плитчините и брега. Само за едно се двоумя — дали да продължим напред или да се върнем.
— Напред може и да потънем повече.
— Не е задължително. Вече ти казах — ямата е малка. А инерцията сигурно ни е отнесла поне до средата й. Според теб накъде е наклонът сега?
— Ами… Предницата е по-нагоре.
— Правилно. Тръгваме напред, пък и така предавките осигуряват по-голяма мощност.
Джеймисън съвсем кротичко превключи на първа скорост. Тракторът се разтресе, измина няколко сантиметра и спря.
— Ей от това се боях най-много! — изсъска Джеймисън. — Равномерното движение е невъзможно, ще трябва да стане на тласъци. Моли се двигателят да не се скапе… да не говорим пък за колелата и веригите.
Возилото се местеше мъчително бавно, а по едно време Джеймисън пак изключи двигателя.
— Защо го направи? — разтревожи се Уилър. — Стори ми се, че вървим добре…
— Да, но много се сгорещихме. Освен всичко друго този прах е и почти идеален топлоизолатор. Ще почакаме малко да се охладим.