— Хайде просто да ги застреляме тия проклети гадинки и да приключваме — изръмжа О’Дойл. — Сигурно те са убили Янсон.
— Скален октопод замаяно каза Мак, сякаш бълнуваше. — Скалоподи. Някой има ли аспирин?
— Не стреляй! — каза Санджи. — Мисля, че се опитва да общува с нас. — Той бавно свали каската си и изключи лампата. Вдигна ръка към тавана и допря лампата до нея. После бързо я включи и изключи три пъти. Лампата ярко освети кул-стюма му. Изведнъж Конъл изумено си даде сметка, че жълтите проблясъци на съществото са в същия нюанс като техните кул-стюми.
Съществото реагира бързо: размаха здравото си пипало и го завъртя в невероятно плавно, грациозно движение, сякаш танцуваше. Цялото му тяло проблесна в яркожълто. Санджи пристъпи напред и имитира движението на пипалатия бог, доколкото можеше. Никой не проговаряше. Просто се взираха в необяснимата сцена.
Съществото започна да се криви по най-различни начини. Втурна се по стената, като прилепяше аморфното си тяло към нея. Изстреля здравото си пипало и се закачи за тавана. Към първоначалните пулсации от жълто сега добави яркосиньо и зелено. Другите две същества си стояха на пода. Първото, което бяха видели, бавно се клатушкаше наляво-надясно и размахваше пипала. Движението му напомняше на Конъл за нещо. Нещо съвсем човешко и познато, но не можеше да се сети какво е.
Санджи подражаваше на пипалатия бог, доколкото можеше. Вече се задъхваше от напрежение. Либранд наведе глава напред, сякаш това можеше да й помогне да разбере нещо.
— Не мисля, че това е говор — каза тя. — То си играе, като дете.
Погледът им бе привлечен от проблясване високо на стената, в пукнатината, от която бяха изпълзели двата пипалати бога. Още едно пипало се промуши през процепа, но този път бе по-голямо. Много по-голямо. Успя да премине само връхчето му. Разтроеният край опипваше тунела и приличаше на три змии.
Партньорът в танците на Санджи запулсира в лилаво, втурна се нагоре по стената и се увеси на един от „пръстите“. Залюля се на него, сякаш бе хванал лиана в джунглата.
— Вероника — тихо каза Конъл. — Какво има от другата страна на стената?
Тя хвана картата с треперещи ръце.
— Стената е доста тънка. От другата страна има тунел.
Тунелът се изпълни с оглушителен писък, много по-силен и дълбок от писъка на малкия пипалат бог. Все едно огромен камион с повредени спирачки лети по магистрала. Всички подскочиха. Ужасният звук направо разтърси земята.
Масивното обсипано със сиво-черни петна пипало улови сакатия пипалат бог и бързо и внимателно го издърпа през пукнатината. Той изчезна като лилаво желе още щом тялото му се докосна до стената.
— Има ли свързващ тунел между този и нашия? — попита О’Дойл. Гласът му звучеше рязко и настойчиво, но в същото време бе изпълнен с ужас.
— Не, доколкото виждам — отвърна Вероника. Очите й шареха между картата и стената.
Голямото петнисто пипало отново се спусна през пукнатината. Трите пръста се извиха като косите от змии на Медуза. Конъл не можеше да види тялото през тесния процеп, но и не бе сигурен, че иска.
Двата малки пипалати бога тръгнаха към размахващите се пръсти на пипалото. Първото същество, което се движеше бавно и несигурно, бе водено от другото, което пък бе бързо и грациозно, и двете пулсираха с лилава светлина, но тази на първото същество бе по-слаба.
Некоординираната походка накара Конъл да направи асоциацията. „Бавноразвиващо се — помисли си той, докато наблюдаваше първия пипалат бог, който се движеше бавно. — То е бавноразвиващо се или нещо такова“.
— Това не ми харесва — каза О’Дойл. — Сякаш голямото предпазва децата от опасност.
Змиевидното пипало най-напред издърпа бавноразвиващото се същество, а после сграбчи и другото. И двете не се съпротивляваха и след секунда ги нямаше. И те изчезнаха през пукнатината като желе.
— Ега ти пипалото! — задъхано възкликна Либранд. — Това същество сигурно е високо три метра.
Конъл се опита да си представи как някое от еднометровите същества се раздува до гигантски размери, но мозъкът му отказваше да възприеме картината.
— Нямат кости — каза Санджи. — Минават направо през стената. Нямат кости.
Пукнатината приличаше на уста, която се смее на някоя своя шега, която Конъл не можеше да разбере.