Ангъс натисна още няколко бутона и на екрана се появи по-едър мащаб на картата. Червените точки замигаха в единия край и изчезнаха извън обсега на сензорите за движение, но Ранди вече бе разбрал накъде са тръгнали.
— Тръгнаха към голямата бъбрековидна пещера на 350 метра оттук — каза Ранди. — Това е най-голямата пещера в комплекса, с изключение на Плътната маса.
— Да отидем да я видим. Получаваме актуализация от ударниците на всеки петнайсет минути. Тогава ще трябва да спрем, но можем да стигнем голямата пещера преди актуализацията.
Ангъс включи заглушителя на сребристи буболечки и тръгнаха към голямата пещера.
23:14
4726 метра под земята
Конъл нямаше време да си помисли, че е страхливец. Не обърна внимание на изгарящата болка в гърба и коляното и помогна на Санджи да вдигне Мак. Метнаха австралиеца, който бе почти в несвяст, на рамото на Санджи като мокър килим. Конъл стисна автомата и се затътри след Вероника и едва движещия се Санджи към неизвестната светлина.
О’Дойл изпразни цял пълнител и тунелът закънтя. Във въздуха се понесоха изпълнени с болка писъци. Не бяха човешки писъци, а непоносимият стържещ звук на гума в асфалт, който издаваха съществата. Конъл никога не бе чувал такива звуци, дори в кошмарите си, но знаеше, че без съмнение са писъци на агония. Прииска му се да запуши уши, за да не чува смразяващите звуци, но продължи да стиска с потни ръце автомата.
Странната светлина стана по-ярка. Пещерата започна да се стеснява като фуния и таванът стигна височина едва метър и половина. Конъл отново чу стрелба и писъци, но не погледна назад. Просто искаше да избяга. Запромъква се приведен напред. Назъбеният таван стигна височина метър и двайсет. Светлината се усили и подозрително му напомни за следобедни лъчи по пода на затъмнена стая. Искаше му се, дори искрено се замоли, това наистина да е слънчева светлина, макар да знаеше, че е невъзможно.
Таванът се схлупи още повече и Вероника се принуди да лази на колене. След малко Санджи залази по корем. Остави Мак на земята и го накара да пълзи напред.
Конъл погледна назад. Виждаше силуетите на Либранд и О’Дойл — открояваха се на светлината на всеки изстрел. Отново насочи вниманието си напред и запълзя след Санджи, Вероника и Мак.
Таванът на тунела отново се издигна на почти два метра. Някъде напред източникът на светлината малко по малко се откриваше. Дали в края на тунела имаше… небе? Не, нямаше как да е небе. Зад тях стрелбата ехтеше и се приближаваше.
Мак лежеше на земята във фуниевидния отвор. Държеше главата си и тихо стенеше. На шест метра пред него Вероника и Санджи изведнъж спряха. Конъл бързо ги настигна и пред очите му се откри невъзможна гледка. Пред тях се простираше пещера с размерите на закрит стадион. Беше осветена толкова ярко, сякаш самото слънце се бе промушило през отвор в тавана. Светлината имаше странен син оттенък, който придаваше призрачен вид на всичко. Конъл вдигна очи към тавана, но веднага ги отмести. Светлината бе толкова ярка, че не можеше да се гледа. Сякаш наистина беше слънце. Той сведе очи към пода на пещерата — там имаше странни туфести оранжеви дървета и безкрайни редици многоцветни растения. Насред тях лъкатушеше искряща река.
Това бе обработваема земя!
Заля го чувството, че са обречени. Промуши се покрай Вероника и Санджи, които стояха вцепенени и отчаяни.
Спря на ръба и се наведе да погледне. До пода на пещерата имаше поне шейсет метра.
Току зад гърба му се чуха изстрели и прекъснаха паниката му. Това го принуди да обърне внимание на опасността, която идваше от тунела.
— Санджи, изтегли Мак до ръба — каза Конъл, изтича до фуниевидния отвор и погледна, Либранд пълзеше на три метра пред О’Дойл, а той стреляше назад. Тя се търколи по гръб и стреля ниско към връхлитащата лъскава маса. В същото време О’Дойл изпълзя покрай нея й промъкна огромното си туловище през тесния отвор. После се обърна и изстреля още един залп към кошмара в тунела, за да прикрие Либранд, докато се промуши и тя. Сега Конъл ясно можеше да види какво става назад.