Погледът му бе безжалостен като на хладнокръвен убиец. Погледна Либранд.
— Готова ли си?
Тя метна автомата на рамо, взе своя пистолет от Санджи и също измъкна ножа си. Двамата с О’Дойл подминаха Конъл. Той остана коленичил, изопнат и скован. Стискаше автомата, сякаш възнамеряваше да не го пуска цяла вечност.
Либранд погледна О’Дойл и кимна. Конъл загледа изумено и отнесено как двамата пристъпиха напред и се заеха да посичат скалоподите, които още мърдаха. С мощен замах забиваха остриетата дълбоко в петнистите бели тела. Тела, които сега светеха съвсем слабо. Отново и отново вдигаха ножовете, по които още се стичаха жизнените сокове от поредната жертва, и ги забиваха бързо и силно в следващото меко тяло. При всяко пробождане пипалата се гърчеха ужасно. Пещерата се изпълни с плътна воня на загниващо месо.
Санджи издаде клокочещ звук и повърна. Ранените скалоподи се гърчеха едва-едва и се опитваха да се доберат до тунела и да избягат. Предсмъртните им писъци изпълниха пещерата. Сякаш милион нокти драскаха по черна дъска. Конъл потрепна от жал, макар в тях да нямаше нищо човешко.
Двамата войници приключиха с противната задача и се върнаха при другите. Умората, душевна и физическа, удари Конъл нато чук. Той падна по задник и се загледа пред себе си, без да вижда. Тънка струйка лепкава пурпурна течност се проточи от лицето към гърдите му.
29.
За двамата учени, които бяха свикнали да контролират всичко в лабораторията и да планират добре търсенето на силни усещания, това бе прекалено. Може би за първи път, откакто бяха пораснали, а това не бе толкова отдавна, Ранди Райт и Ангъс Кул не знаеха какво да мислят. Седяха скрити в дъното на тунела и се взираха в нещо, което надхвърляше представата им за реалността.
— Какво е това, по дяволите? — прошепна ококореният Ангъс, докато клечеше неподвижно зад един камък. — Как се е озовало тук? Ти чу ли изстрели?
Ранди също се криеше зад камъка.
— Не съм сигурен, чу се много слабо. Може и да са били изстрели.
Взираха се в широката бъбрековидна пещера, слисани от това колко е огромна и сложна. Стените се извиваха високо нагоре и се срещаха по средата. Таванът обаче не се виждаше от ослепителната светлина, която озаряваше пещерата със странен синкав оттенък. Пещерата стигаше толкова надалеч, че не можеха да различат какво има в края й. Акър след акър по пода на пещерата се простираха стройни редици невиждани растения. В средата бе кацнало малко селище с разнебитени каменни сгради, приличаха на руини на древен ацтекски храм.
Много по-интересни от пещерата, насажденията и сградите бяха „селяните“. Ранди и Ангъс зяпаха изумено съществата с меки тела и дълги люлеещи се пипала. Те пулсираха и светеха на цветни петна. Движеха се странно, но грациозно. Носеха се леко като медузи по течението в океански води. Някои стигаха височина три метра от главата до пръстите на пипалата. Други стигаха само метър и се препъваха некоординирано като деца, които едва прохождат.
Съществата се придвижваха тихо. От време на време издаваха остри звуци, които наподобяваха стоманено острие, което се плъзга по стъкло. Синята светлина от тавана хвърляше мънички отблясъци по хилядите сферични тела на ИО — по земята и по стените имаше безброй роботи. Отдалеч приличаха на безчет лъскави мравки, които се щурат около мравуняк. Дъговидните стени бяха осеяни от входовете на стотици тунели. Повечето бяха на нивото на земята, но някои бяха на височина петдесет, че и сто метра.
— Какво е това, по дяволите? — повтори Ангъс.
Ранди не отговори. Взираше се в надупчените стени на огромната пещера и трескаво се опитваше да осмисли видяното. Според картата това място бе едно от най-големите отворени пространства в целия комплекс. Единствено пещерата, която обграждаше Плътната маса, бе по-голяма. Той нямаше представа какво ще открият, но изобщо не бе очаквал да види невероятните странни същества и да чуе ехо от изстрели.
— Ангъс, провери Марко/Поло. Тези изстрели сигурно са на служители на „Земно ядро“.
Ангъс измъкна малкото устройство от колана си и седна на песъчливата земя. Опря гръб на камъка и се скри напълно от всички — или всичко — в пещерата. Приемникът „Марко“ изписука с нисък тон, а след това с шест високи. Ангъс яростно присви очи.