Още една кратка пауза.
— Разкажи ми повече, Кейла. — Презрителният обиден тон бе изчезнал. Сега говореше човек, жаден за власт.
— Не — каза Кейла. — Няма да кажа нищо повече. Много добре знаеш, че нямаше да се обърна към теб, ако не ставаше дума за нещо наистина голямо. Вярваш ли ми?
— Да — отвърна Вожел. — Да, вярвам ти.
— Добре. Казвам ти, че това е откритието, което винаги си искал. И за да го получиш, за да бъдеш човекът, който ще го представи на президента, искам пълна реабилитация. Искам да изчистиш досието ми. Искам го писмено и съвсем изрично. Щом това стане и щом се застраховам с копия, в случай че се отметнеш или ми се случи нещо лошо, ще ти дам мястото и цялата информация, с която разполагам.
— Покажи ми един екземпляр от този твой нов вид и сключваме сделката.
Кейла понечи да заговори, после спря и думите замряха на езика й. Андре искаше доказателство. Но хоризонталната галерия и асансьорната шахта бяха затрупани от тонове скали. Тя вече бе претърсила развалините на лагера и не бе открила и следа от съществата.
Устройството за безопасна комуникация тихо изписука и привлече вниманието й. Току-що бе приключило периодичното претърсване на честотите и бе изолирало ясна трансмисия. Тя се взря безизразно в устройството, провери отчета и не повярва на очите си.
— Е? — каза Вожел. — Какво има, Кейла? Не можеш ли да ми дадеш доказателство?
— Ще ти дам доказателството, но времето ни изтича. Подготви документите за реабилитация и имай готовност за действие когато и където ти кажа.
— Кейла, имаш…
Тя прекъсна връзката, захвърли слушалката и хищнически сграбчи устройството. Провери отчета.
— Ангъс, нищожество такова! — прошепна злобно. Беше готова да убива. — Мръсни малки копеленца!
Затършува в раницата си и намери заглушителното устройство. Грабна автомата и яростно закрачи към лагера. Лицето й бе сгърчено от ненавист.
23:29
4726 метра под земята
О’Дойл си позволи кратка почивка и се замисли над ситуацията, в която се намираха. Не беше добре. Като погледна през ръба на пропастта, разбра, че преценката на Конъл е вярна. Дори на опитен катерач щяха да му трябват четирийсет минути, за да се спусне. Неопитните сигурно можеха да се спуснат и много по-бързо, но щяха да се разбият долу със страшна скорост. Доктор Рийвс имаше опит в катеренето и каза, че може да се спусне лесно. Доктор Хаак също имаше опит, но не се бе катерил от двайсет години.
О’Дойл погледна Мак, който вървеше към него бавно като болнав старец.
— Как си, Мак?
— Не чак толкова зле. — Изражението му ясно показваше, че лъже. — Аз… съжалявам за това, което стана на реката.
— Не се тревожи за това. Нали я преминахме. Само това има значение.
— И все пак се чувствам, сякаш съм предал всички. Знам, че точно сега не съм във форма, но мога ли да помогна с нещо?
О’Дойл се замисли за миг. Не искаше да възлага на Мак нещо отговорно и беше дяволски сигурен, че няма да му даде огнестрелно оръжие, не и в това състояние. Та той едва можеше да върви сам.
— Можеш да помогнеш, ако отидеш да наглеждаш тунела. Не можем да си позволим нещо да се промъкне зад нас и да ни изненада.
Австралиецът кимна.
— Разбира се. — И бавно се отдалечи към фуниевидния отвор.
Мак не бе в състояние да се спуска сам. Трябваше да го спуснат, а не разполагаха с толкова въжета. Мак не бе единственият, който имаше проблеми. О’Дойл погледна Конъл, който се бе свлякъл до стената. В лагера никога не би предположил, че шефът му може да е толкова жилав. Конъл се бе изправил й бе стрелял по скалоподите въпреки пълната липса на обучение и опит в битка. Ако се съдеше по начина, по който вървеше, коляното го болеше много и вероятно имаше херния или бе скъсал мускули на гърба. О’Дойл знаеше, че последната травма, се дължи на прекосяването на реката. Без помощта на Конъл О’Дойл щеше да бъде повлечен от течението, и щеше да се удави.
Освен опасността, която идваше от пропастта, никак не му харесваше и пещерата, в която се намираха. Тя им предоставяше отлична позиция срещу челна атака на скалоподите, тъй като съществата трябваше да се движат през тесния процеп и можеха да стрелят право в тях. По същата причина обаче О’Дойл и хората му бяха хванати в капан и нямаше накъде да бягат, в случай че съществата ги нападнеха отново. А по стените имаше пукнатини. Големи пукнатини. Твърде малки, за да се промуши човек, но може би достатъчно големи, за да преминат безкостните скалоподи.