Освен всички тези любопитни факти стоеше и въпросът с мунициите. Конъл имаше само един патрон в автомата. Либранд имаше десет. В двата пистолета имаше общо осем. Никога нямаше да успеят да спрат още една атака на скалоподите. Ако бляскавите същества се появяха отново, щеше да се наложи да водят ръкопашен бой.
О’Дойл се изправи бавно и сковано. Не обърна внимание на физическата болка и тръгна към професорите, които проучваха един мъртъв скалопод. Бяха се привели над обезобразения труп. Санджи бе разрязал съществото с ножа на О’Дойл и бе обелил кожата. Бяха подпрели кожата с камъни, така че многоцветните вътрешности на скалопода да се виждат.
О’Дойл се надвеси над тялото. Бе виждал безброй рани от сражения и по един или друг начин бе виждал всякакви човешки органи — или висящи по труповете, или разпилени по земята, но никога не бе виждал нещо подобно. Вътрешностите бяха плътни и жилести, осеяни с цветни бучки и още мокри от гъстата пурпурна кръв.
Потупа Санджи по рамото и попита:
— Открихте ли нещо интересно?
Санджи не вдигна поглед от трупа на скалопода, но Вероника го погледна. Умората заливаше лицето й. Ръцете й бяха покрити до лактите с гъстата лепкава течност.
— Не знам каква полза може да има от това — каза тя. Личеше й, че е уморена, умствено и физически. О’Дойл не мислеше, че Мак ще оцелее още дълго, и се зачуди дали Вероника не е следващото слабо звено.
— От всичко има полза — меко каза той. — Трябва да знаем колкото се може повече.
Вероника въздъхна и погледна Санджи. Той сякаш не забелязваше нищо освен вътрешностите на скалопода и проучваше слузта и непознатите органи.
Тя вдигна парче кожа и го хвърли на О’Дойл. Той се загледа в неравната плът. Беше плътна и твърда, но същевременно еластична като ластик. Разтягаше се лесно и имаше съпротивление на гумена лента. Външната страна на кожата, изглежда, се състоеше от множество тясно свързани фибри.
— Нямат кости, както предположихме — каза Вероника. — Тялото им очевидно се държи от тази хрущялоподобна кожа. Санджи смята, че за това спомага и вътрешното хидравлично налягане. Погледни телата, след като вече сме ги застреляли или проболи — всички изглеждат сплеснати, като спукани са. Кожата им дава нужната твърдост, за да стоят изправени и да се движат, но същевременно им позволява да са достатъчно гъвкави, за да се промушват през пукнатини като малките, които видяхме по-рано.
Върху кожата имаше тънък слой, леко лепкав на пипане.
— Какво е това слузестото?
— Мисля, че вече се разлагат — каза Санджи. — Може би при тях това става много бързо, не знам. Това би могло да обясни защо не открихме никакви останки в старата гробница или в Серо Чалтел. Мисля, че се разлагат толкова бързо, че не може да има каквато и да било мумификация, която да съхрани плътта.
О’Дойл хвърли кожата на земята.
— А вътрешностите? Какво има там?
— Идентифицирахме стомах — отвърна Санджи. — Пълен е с някакво влакнесто растително вещество. Мисля, че до стомаха открих еквивалент на черва, анус и уста, макар че това става ясно само защото в едното отверстие има нещо, което прилича на зъби. Мисля, че открих мозъка точно в центъра на тялото. Той е доста голям, но сигурно си се досетил за това от факта, че използват оръжия и са развили земеделие.
— Това бе първото, което си помислих — отвърна О’Дойл.
— Не съм сигурен за останалото — каза Санджи. — Дори не сме сигурни дали имат сърце, или кръвта циркулира чрез налягане в цялото тяло. Общо взето представляват торби, пълни с течност. Боя се, че повечето органи излизат извън всякакви класификации.
— Значи са извънземни, така ли?
Санджи се изправи и избърса слузта от ръцете си.
— Нямам представа. Тези същества са нещо съвсем ново. Това е монументално откритие — форма на разум, различна от човешката. Изглежда малко вероятно обаче извънземните да дойдат на Земята, да се заровят на пет километра под повърхността и да живеят примитивно.