— Трябва да са извънземни — каза Вероника, очевидно раздразнена. — Как иначе ще имат една и съща култура на два континента, а хората няма да ги видят през последните десет хиляди години?
Санджи поклати глава.
— Възможно е тези същества да са еволюирали по някаква друга линия и никога да не сме ги виждали просто защото живеят толкова надълбоко. Не забравяйте, че хората никога досега не са стигали на такава дълбочина. Въпреки това тук очевидно става още нещо, както може да се досетите от сребристите буболечки и светлината в пещерата. А тази светлина не просто свети. Може да се обзаложите, че тя предоставя енергия, за да може реколтата да фотосинтезира по някакъв начин. Тук имаме една доста сложна малка екосистема.
О’Дойл се извърна и погледна към тунела, а после към пропастта и светлината. В това просто нямаше никаква логика. Светлина, ярка като слънцето, осветяваше пещера с чудовищни размери. Ако първоначалната оценка на Ангъс бе вярна, пещерата бе с площ 65 квадратни километра. Долу можеше да се види как реколтата расте на полето, виждаше се централното селище с малки каменни сгради. Сребристи буболечки отразяваха светлината, а от време на време преминаваха други скалоподи. Гледката бе съвсем идилична и спокойна.
— Светлината очевидно е изкуствена — каза О’Дойл. — Ако не са я създали нашите приятели мекотелите, тогава кой или какво?
Вероника се замисли за миг, после сви рамене.
— Не знам. Очевидно не са я създали тези същества. Те се изправят срещу огнестрелното оръжие с ножове и камъни, за бога. Показват белези на други примитивни култури — тоест, ако можем да правим паралел между тях и хората.
— Какви белези?
Вместо нея Санджи отговори:
— Изглежда, се бият помежду си. Мислим, че имат доста белези. На много места кожата, която, както виждаш, е груба и влакнеста, е пресечена напосоки от прави линии.
О’Дойл коленичи и вдигна едно змиевидно пипало. На няколко места, особено върху пръстите, с които държаха ножовете с форма на полумесец, видя прави обезцветени линии.
— Ако са белези, това вероятно означава множество схватки, може би дори междуплеменни войни — каза Вероника. — Което е още един показател за много примитивна култура.
О’Дойл пусна увисналото пипало на земята.
— Тогава, ако тези същества са просто едни странни пещерняци, кой е създал светлината? Този, който е създал и сребристите буболечки ли?
— Така предполагам — отговори Вероника. — Нещо поддържа всичко тук, както сребристите буболечки, така и тази изкуствена светлина. Мисля, че вече изключихме като възможност конкурентна минна компания. Нещо друго може да е създало сребристите буболечки, но никоя технология на света не би могла да създаде скалоподите.
— Наричай ги Рийвус Хаакус — каза Санджи.
— Какво? — попита О’Дойл. Забеляза как Вероника леко поклати глава и погледна смутено настрани.
— Рийвус Хаакус — повтори Санджи. — Позволих си да им дам име. В края на краищата това е нов вид. Няма нищо подобно на Земята, включително, доколкото ми е известно, и вкаменелости. Не мога да се сетя и за един животински вид, който да е свързан с тези същества. Мисля, че е важно да се отбележи, че каквито и да са тези същества, те далеч не са здрави. Идентифицирахме конгенитални дефекти в почти всички същества: лезии, вътрешни образувания, които може да са вид рак, болести по кожата. Крайниците на много от тях са отслабени като на малкия скалопод, с който се опитахме да общуваме.
— Конгенитални? — попита О’Дойл. — Искаш да кажеш вродени дефекти?
Санджи кимна.
— Така изглежда. Разбира се, трудно е да се каже, тъй като съществата никога не са били изучавани. Широко разпространените белези на болести сред всички индивиди тук, изглежда, показват прекомерно близкородствено кръстосване.
— Какво означава това?
— Били са тук в продължение на хиляди години без контакт с външни представители на своя вид. Освен ако тук няма други популации или популацията в този комплекс не е много по-голяма, отколкото изглежда, генофондът постепенно става инертен. Ако тези същества изобщо приличат на хората, те се размножават по двойки и предават комбинация от своите белези на малките си. Според теорията на еволюцията някои нейни аспекти са универсални. Затова предполагам, че те имат някакъв еквивалент на гени, които са носители на наследствените белези. Когато една яйцеклетка се оплоди, двете половини на пълния набор гени се сливат и образуват едно цяло. При хората много гени, които са носители на болести, са рецесивни. Това означава, че другата половина в двойката — тази, която е здрава, доминира и блокира белега на болестта. Ако обаче детето получи рецесивния белег и от двамата родители, болестта се проявява. Ако имаш четири деца и всички имат този рецесивен белег, те вероятно ще имат поколение с хора извън семейството, хора, които може би нямат същия рецесивен белег.