— Не — студено каза Конъл. — Изобщо не си го помисляй. Тръгваме заедно.
Ангъс го погледна кръвнишки и отново насочи вниманието си към компютъра.
Натисна няколко клавиша. Една жълта линия изпъкна по-ярко. Стигаше до големия зелен правоъгълник, който бяха идентифицирали като Плътната маса, и след това сочеше нагоре, извън обсега на екрана.
— Ако поемем по този маршрут, ще стигнем Плътната маса след двайсет и пет минути — каза Ангъс. — Оттам ще тръгнем право по Магистралата на Лин и ще се измъкнем от тая адска дупка.
— Изглежда стръмно — каза О’Дойл.
— Стръмно е, но таванът е висок два метра — отвърна Ангъс. — Можем да вървим изправени почти през целия път. Ще трябва да пълзим само около двайсет метра накрая, преди самия изход от планината. Наклонът е около трийсет и пет градуса през целия път — пет километра.
Думите „пет километра“ накараха Конъл изведнъж да усети пулсиращата болка в коляното си.
— Колко време ще отнеме?
— Зависи колко бързо могат да се придвижват всички — отговори Ангъс.
— Дори не знаем какво ни чака в Плътната маса — каза О’Дойл. — Може да се окаже и Централното сборище на скалоподите.
Ангъс раздразнено присви очи.
— Ами може просто да си останете тук и да умрете, ако искате. Батериите на заглушителя не са вечни и когато се изхабят, сребристите буболечки ще доведат скалоподите право при вас. Ама знаете ли какво? Всъщност не аз отговарям тук, така че защо просто не си намерите изход сами?
Конъл небрежно се пресегна и го стисна за гърлото. Ангъс моментално млъкна.
— Успокой се, момченце — каза Конъл. — Претегляме възможностите. Така че просто си затваряй устата.
И го пусна. Ангъс го изгледа предизвикателно.
— Може да претегляте възможностите колкото си щете, но това е най-добрият начин да се измъкнем. Ще стане най-бързо и най-вероятно ще избегнем атаките.
Конъл не разполагаше с по-добра идея. Макар да бе гадно копеленце, Ангъс все пак се ориентираше най-добре в ситуацията. Никой друг нямаше представа какво трябва да се направи.
— Добре — каза Конъл и стана. Опита се да не обръща внимание на болката в коляното. — Събирайте багажа. Тръгваме.
07:30
Кейла се промуши през тесния отвор, изправи се, изтръска кул-стюма си и надяна очилата за нощно виждане. Вероятно Ангъс и другите вече бяха мъртви. Нападението на съществата над лагера бе яростно и фатално. Щом бяха атакували по този начин на повърхността, колко ли смъртоносни бяха в дълбоките горещи пещери? Едно беше да се придвижваш в пустинята и да виждаш опасността от стотици метри — и съвсем друго в пещерите… където тези същества живееха.
И все пак, щом бяха толкова опасни, защо Ангъс не бе загинал много по-рано? Очевидно бе останал жив достатъчно дълго, за да изпрати сигнал за помощ, което на свой ред означаваше, че няма причина да го смята за мъртъв.
„Гадно малко нищожество“.
А щом той бе оцелял, можеше и Конъл и останалите също да са избегнали смъртоносните атаки на съществата.
Ориентираше се трудно на триизмерната компютърна карта, но маршрутът на малкия педал бе невероятно лесен за следване. Ангъс и Ранди нямаха и най-бегла представа как да заличават следите си.
Според картата тунелът, в който се намираше, бе дълъг пет километра и стигаше Плътната маса. Докато слизаше, мина покрай няколко отклонения: тъмни проходи в скалата, водещи незнайно накъде. Вървеше по следите на дребосъка и приятелчето му и час по час поглеждаше Марко/Поло. Поне засега уредът не показваше нищо. Ангъс и другите — ако изобщо имаше други — очевидно не бяха в обсега му.
„Значи гадното малко нищожество си мисли, че ще ме затрудни. Ще си изтрия подметките в него“.
Внимателно следеше картата и обозначаваше всеки тунел, покрай който минаваше.
07:38
Конъл хвърли последен поглед към малкия монитор. Не искаше да пропусне нищо. Ако изобщо имаше нещо, което можеше да увеличи шанса им за оцеляване, искаше да го запечата в ума си. Проследи с пръст поредица сферични криви по външния контур на огромната пещера, в която бе Плътната маса, и каза високо:
— Ангъс? Какво е това?