— Навсякъде, където се среща, това изображение е в началото на поредицата. Панелът в поредицата след него показва стотици малки скалоподи. Не съм сигурна дали размерът е в мащаб, или това са деца. В сравнение с малките, които видяхме, може да са дори ларви. Това може да е историята на произхода им.
— Тоест това е техният мит за създаването на тяхната вселена? — попита Санджи.
— Да, така мисля — отговори Вероника, без много да се вълнува. Нищо не я вълнуваше така, както преди. Чувстваше се като робот, който просто анализира данни, като работник на поточна линия, който завива гайка след гайка хиляди пъти на ден.
— Какво искаш да кажеш с това „създаването на тяхната вселена“? — попита Конъл.
— Всяко човешко общество има примитивни легенди за създаването на човечеството — отвърна тя. — Християните например си имат Адам и Ева и Райската градина. Логично е скалоподите, след като са разумни същества, да са измислили религия, за да обяснят тайните на живота и създаването на света.
Конъл посочи релефа и каза:
— Добре де, ако тази клечка за уши е тяхната Райска градина, какво мислиш, че означава това?
Вероника погледна. Няколко скалопода лежаха в кръг около клечката за уши. По-вероятно всъщност бяха мъртви — изглеждаха спаднали като онези, които бяха застреляли на урвата. Посланието бе очевидно, поне за нея.
— Мисля, че тяхната Райска градина може да е съвсем различна — каза тя. — За тях може да е нещо зло, може би някакво проклятие.
— Защо рожденото им място да е прокълнато? — попита Санджи.
— Може би Плътната маса е свещена земя, в която не трябва да стъпват — каза Вероника. — Не знам.
Конъл заоглежда изображенията. Високо горе, почти до тавана, видя нещо, което май не се връзваше с „религията“ на скалоподите.
— Вероника — попита, — дали това не е човек? И дали не носи това, което си мисля?
Вероника погледна нагоре. Светлината от лампата й се сля с тази на Конъл.
— Да, човек е и носи старовремска миньорска лампа.
Следващите картини показваха още едно клане. Клане на хора и коне.
— Боже мой — прошепна Вероника. — Масовият гроб на платото.
— Джесъп — каза Конъл. — Изсекли са историята на мината на Джесъп.
— Но това не може да е част от религия — каза Вероника. — Няма никаква логика… освен ако това просто не е религия, а исторически документ. Мисля, че те…
Думите й замряха, защото чу слабо потракване. Погледна наляво, откъдето бяха дошли, и дъхът й замря. Една сребриста буболечка висеше от тавана и ги наблюдаваше, както паяк наблюдава своенравна плячка.
Вероника изведнъж осъзна, че са много извън обсега на заглушителя. Когато не долавяха сигналите му, сребристите буболечки бързо възвръщаха обичайното си поведение.
— Да се махаме оттук — каза Конъл.
На Вероника не й трябваха повече увещания.
08:10
Ангъс и Ранди вървяха предпазливо и се оглеждаха за странстващи скалоподи. Сребристите буболечки, на които се натъкваха, приличаха на бавно умиращи от инсектициди оси. Заглушителят объркваше сигналите им и те се блъскаха в стените и една в друга.
Напред се появи далечна слаба светлина. Знаеха какво е. Там бе входът към огромната пещера, заобикаляща Плътната маса.
Ангъс се тревожеше, че другите закъсняват. Наведе се да постави един малък сензор за движение, а Ранди измъкна от раницата си Марко/Поло.
— Как се движат? — попита Ангъс и хвърли предпазлив поглед към една сребриста буболечка, която тромаво се препъваше към тях. Ранди натисна няколко бутона, за да настрои екрана, и каза:
— Бавят се. Конъл, Вероника и Санджи изостават с десет минути.
Ангъс сграбчи олюляващата се сребриста буболечка за единия крак и небрежно я метна в тунела, все едно беше боклук.
— Тъпанари! Не могат ли да се поразмърдат?
— По дяволите, Ангъс. Ранени са, при това доста зле.
— О, не ги оправдавай, Ранди. Ако не тръгнат по-бързо, може да се наложи да изчезнем сами.
— Шегуваш се!
— Изобщо не се шегувам. Не можем да ги чакаме. А и те знаят пътя. Предлагам да ги заведем до Плътната маса, да им покажем Магистралата на Лин — и дим да ни няма. Само ни бавят.
Изведнъж Ранди изправи рамене и свъси вежди. Ангъс никога не го бе виждал да прави така и това изобщо не му хареса.