— Не — твърдо каза Ранди. — А ако тръгнеш, ще е без картата. Трябва да изведем всички.
Гняв и разочарование свиха сърцето на Ангъс. Не и Ранди. Всеки друг, но не и той. Не разбираше ли, че другите нямат значение? Не разбираше ли, че те са най-обикновени хора и че на Земята има още шест милиарда като тях? А те с Ранди бяха различни, бяха гении.
— Ранди, стига глупости! Няма да се жертваме заради тия тъпаци.
— Казах: не — заяви Ранди все така твърдо. — Те са хора и ще ги измъкнем оттук.
— Добре де, какво ще кажеш да повикаме помощ? Можем да излезем много по-бързо от тях.
Ранди поклати глава.
— Не, Ангъс. Мисля, че Конъл има право за теб. Не иска да ти се довери да избързаш напред и да извикаш помощ. И аз не искам. Мисля, че те е грижа единствено за себе си и ще забравиш за всички, щом срещнеш някаква опасност… включително и за мен.
Ангъс потисна гнева си. Ранди чисто и просто бе предател. И следователно не заслужаваше никаква лоялност.
Оставаха им петнайсетина метра до входа към Плътната маса. Ранди погледна към един страничен тунел вдясно и спря толкова рязко, че Ангъс за малко не се блъсна в него.
— Какво има?
Ранди не отговори, само ужасено посочи.
35.
Кейла бе изправена пред дилема. Следите на гадното малко нищожество тръгваха по един тунел вляво. Магистралата на Лин, от друга страна, продължаваше неотклонно към Плътната маса.
В края на краищата тя искаше да го убие, така че трябваше да тръгне по следите му. Възможно бе обаче следите да са стари. В тунелите нямаше вятър, нямаше излагане на атмосферни условия и нямаше какво да повлияе на следите, за да се разбере откога са. Сигурно бяха на няколко дни. Оставени малко след като хеликоптерът бе кацнал на няколко километра от лагера и гадното малко нищожество и оня задник — приятелят му — бяха тръгнали към планината под прикритието на нощта.
Тя загледа картата и започна да осъзнава колко огромен е целият комплекс. Имаше хиляди разклонения. Къде щеше да намери чудовищата? Ангъс и Ранди можеше да са навсякъде. Ами ако изобщо вече не бяха в пещерите? Можеше да върви по следите им с дни и изобщо да не ги види.
Магистралата на Лин, от друга страна, водеше право към Плътната маса. А това бе целта на „Земно ядро“, целта на Ангъс, както й на Конъл Къркланд. От хилядите възможности, пред които бе изправена, имаше най-голям шанс за успех, ако ги заловеше в Плътната маса.
Но Ангъс бе влязъл през Магистралата на Лин. Това означаваше, че най-вероятно ще излезе по същия път. Нямаше как обаче да е сигурна в това. Той бе скрил този вход; кой знае дали нямаше още? Не можеше да си позволи да го чака и да поеме риска той да излезе от друго място. Трябваше да го пипне, и то възможно най-бързо, по дяволите.
Новият й план бе да се насочи към Плътната маса и да провери дали Марко/Поло ще прихване някакви сигнали. Надяваше се и да открие някое същество там. Трябваше да открие същество, иначе никога нямаше да си върне живота, никога нямаше да се върне в АНС.
Тръгна по Магистралата на Лин и остави следите на малкото нищожество зад себе си.
08:24
Ранди гледаше зяпнал. Сребристите буболечки бяха толкова много, че по стените сякаш се стичаха реки от платина.
Двамата с Ангъс вървяха мъчително бавно. Внимаваха при всяка стъпка, за да не настъпят някоя от скупчените сребристи буболечки, което си бе трудно поради огромния им брой. Стотици, може би дори хиляди изпълваха дълбоката ниша. Бяха толкова нагъсто, че стените гъмжаха от източените им крака, а въздухът кънтеше от безкрайно потракване и бръмчене. Светлината на лампите им се отразяваше в оживялата стена от платина.
— Какво правят? — прошепна Ранди, забравил гнева си към Ангъс на фона на това явление.
— Нямам представа — отговори Ангъс. — Трудно е да се каже, след като ги заглушаваме.
Ранди гледаше сребристите буболечки, които се тълпяха като червеи върху трупа на отдавна умряло куче. Трябваше да има причина за тези пълчища. Разбира се, заглушителят неутрализираше тази причина и сребристите буболечки просто се разхождаха безцелно по стената. Някои се объркваха до такава степен, че просто падаха с тежко тупване на земята. Търкаляха се на кръглите си гърбове, обръщаха крака и продължаваха да се щурат също толкова безцелно.