— Мислиш ли, че е опасно да влезем? — Подсъзнанието му крещеше да бяга. Въпреки това двамата с Ангъс не забавяха крачка.
— Сигурно — разсеяно каза Ангъс и продължи напред. — Трябва да има причина да са толкова много.
Спряха на три метра от края на нишата. Стената бе покрита толкова плътно със сребристи буболечки, че камъкът под тях не се виждаше. Това напомни на Ранди за малки паячета, които прилепват плътно за гърба на майката.
— Ако това е краят на пещерата, какво правят, по дяволите? — попита Ранди.
Ангъс надуто се обърна към него.
— Има само един начин да разберем — отговори и вдигна заглушителя. — Никога няма да разберем, ако не го изключим.
Ранди погледна заглушителя и усети как пулсът му се покачва. После погледна Ангъс. Разбраха се мълчаливо. И двамата осъзнаваха, че сребристите буболечки могат да ги затрупат за миг. Ако тези машини изобщо можеха да нараняват хора, пълчищата вероятно означаваха бърза и болезнена смърт. Въпреки заплахата обаче трябваше да разберат какво правят роботите.
Ранди бързо кимна. Ангъс изключи заглушителя.
За миг сребристите буболечки спряха да се щурат безцелно и застинаха. Не помръдваха и крак и не издаваха никакви звуци. Драстичната смяна на непрестанен шум с гробна тишина изплаши Ранди много повече от ужасните платинени пълчища по стените. Сякаш сребристите буболечки премисляха, пренастройваха се, опитваха се да си спомнят защо изобщо съществуват. Почти веднага след като за миг спряха, оглушителното бръмчене се поднови с пълна сила и те започнаха да щъкат. По стената кипеше дейност. Роботите се движеха толкова бързо, че Ранди не успяваше да ги различи за повече от секунда. Към познатото потракване се прибави нов звук — интензивният пукот на разбиване на скала.
Ангъс и Ранди стояха като заковани. Усещаха как сребристите буболечки пълзят по краката им или ги заобикалят. Машините не им обръщаха внимание — изглежда, бяха твърде погълнати от задачата си, за да забележат, че те стоят сред тях.
В цялата тая суматоха се отвори малък процеп. Беше достатъчно голям обаче, за да видят скалата под оживялата река от платина. Една сребриста буболечка се мъдреше там. С лекота се държеше на дългите си вретеновидни крака. Наведе клиновидната си глава към камъка. Клинът изведнъж се заби в стената и отчупи малък назъбен къс с големината на топче за игра. От главата на буболечката се показаха малки жички и подхванаха малкото камъче. Тя се извърна от нишата и тръгна покрай стената с малкия си товар. Пое към големия тунел, зави на ъгъла и изчезна от погледа им.
Ранди стоеше зашеметен и мълчеше. Ангъс не помръдваше, но на лицето му бе изписано неверие. Взираха се в ставащото пред тях и последното парче от пъзела ги връхлетя като лавина.
— Те са изкопали всичко — каза Ангъс — В продължение на хиляди години. Тук има хиляди километри тунели и пещери. Милиарди тонове скала.
— Камъче по камъче — отвърна Ранди. Смаяно се опитваше да изчисли тегло, обем и размери. — Камъче по камъче.
Ангъс отново пусна заглушителя. Жуженето му изпълни пещерата. Координираните действия на сребристите буболечки веднага преминаха в масово безцелно щуране. Много от тях паднаха от стената. Скалата под тях се разкри.
Квадратна плочка със страна двайсет и пет сантиметра, на която имаше лица. Прясно издялани лица. Либранд. Мак. Конъл. О’Дойл. Вероника Рийвс. Санджи Хаак. Ангъс. Ранди. Това бе първата плочка. На втората се виждаше как Ангъс и Ранди вървят в един тунел. Всеки детайл от каските и кул-стюмите им бе гравиран съвършено в камъка. Имаше и още плочки… празни плочки. И двамата бяха виждали релефи на други места пещерите и знаеха какво следва.
— Да изчезваме — каза Ангъс.
08:26
4868 метра под земята
За щастие скалоподите вдигаха много шум. Конъл си даде сметка, че в противен случай отдавна щеше да е накълцан на парчета. Сребристите буболечки още се щураха безцелно и задръстваха пътя, така че им беше трудно да вървят бързо по и без това неравната повърхност. Досега не бе виждал толкова много буболечки на едно място: буквално покриваха пода и падаха от стените и тавана като мазилка на порутена къща.
Конъл хвърли поглед през рамо.
Вонята на изгнили ябълки и кучешки изпражнения се носеше из тунела като грозен дъх на умиращ от чума. Писъците на скалоподите и стърженето на грубата им кожа по пясъка и скалите изпълваха въздуха. Проблясваха яростно. Ярките цветове осветяваха стените като в дискотека. В ума на Конъл се прокрадна видение на блещукаща коледна елха, натъпкана в канализационна тръба.