Това, че сребристите буболечки се щураха безцелно, му вдъхваше кураж, защото означаваше, че Ангъс и другите са близо. Не знаеше дали ще успее да се справи. Коляното му пулсираше като гейзер, а гърбът му протестираше при всяка разтърсваща стъпка. За трети път през последната минута в ума му проблесна мисълта за саможертва. Можеше да се обърне и да се бие, а това щеше да спечели малко време на Санджи и Вероника, за да избягат. Вероника бе хванала ръката му и го влачеше напред, сякаш чуваше мислите му през високоговорител.
— Хайде, Конъл! Не се оставяй тези скапаняци да ни хванат!
Санджи уморено пухтеше, но успяваше да подвиква насърчително.
— Почти стигнахме Плътната маса. Не мисля, че ще ни последват там. Това е последната ни надежда!
Тримата тичаха в тунела. Приличаха на подскачащи деца от цялото това заобикаляне на криволичещите сребристи буболечки. Конъл отново погледна през рамо. Проблясващите скалоподи ги доближаваха. Бяха само на двайсет метра и напредваха бързо. Закривените им платинени ножове приличаха на трийсетсантиметрови зъби на някакъв ужасен многоцветен дракон. Те, изглежда, лесно успяваха да се придвижват сред умопомрачителните пълчища сребристи буболечки.
Един камък профуча и събори от стената една буболечка близо до Конъл. Платиненото й тяло се смачка сред дъжд от искри. Ако камъкът бе улучил целта си, мозъкът му щеше да опръска стените. Конъл се съсредоточи и удвои усилията си. Болката в крака и гърба отстъпи пред нуждата да бърза. Странна мисъл се появи неканена в ума му.
„Значи така се чувства плячката, когато я гонят“.
— Ето я! — извика Вероника. В гласа й се смесваха пълно изтощение и надигащо се тържество. — Ето я пещерата! Почти стигнахме!
Шумът зад тях се усили. Сякаш скалоподите бяха на сантиметри. Страхът напрегна тялото му и даде на краката му криле. В стените се удряха камъни и отскачаха в краката му на сантиметри от него. Един го забърса по рамото. Той едва не загуби равновесие, но продължи напред.
Вероника настъпи една сребриста буболечка, изпищя, препъна се и политна надолу. Конъл светкавично се протегна, хвана я за кръста и я задържа на крака. Лицето й се сгърчи от болки, но тя не се предаде. Измина последните двайсет метра с подскоци на един крак; Конъл я подкрепяше.
Изведнъж мракът на пещерата отстъпи пред ярката светлина на Плътната маса. Пред очите на Конъл се появи нещо огромно, но той успя да се съсредоточи единствено върху това да крачи.
Вероника се изплъзна от ръката му и тежко падна. Конъл се наведе да я вдигне, но самият той също се строполи. Мъчеше се да си поеме дъх. Стисна очи от ужас. Бе твърде уморен дори да се свие на кълбо.
Зачака касапницата да започне.
36.
Ударите така и не дойдоха.
Конъл отвори очи, успя да се повдигне на лакът и погледна назад. Скалоподите се бяха скупчили на изхода на тунела — гъмжило яростни пипала и искрящи ножове. Светеха с равномерна светлосиня светлина. Не ги последваха и не хвърлиха нищо по тях.
Дробовете на Конъл горяха, сякаш остриетата на скалоподите се бяха забили в тях. Стомахът му изведнъж се сви. Той се надигна на четири крака и повърна. Две силни ръце го подхванаха под мишниците и го вдигнаха.
— Добре ли сте, шефе? — попита Либранд.
— Да — отговори той и избърса повърнатото от брадичката си. — Ще се оправя. Всички ли са тук?
— Всички — отговори Либранд. Погледна към входа, където скалоподите сякаш се блъскаха в някаква невидима преграда. — Изглежда, пристигате точно преди Коледа. Защо не влизат да ни довършат?
— Вероника смята, че… това място… е свещено — каза Конъл, докато си поемаше дълбоко дъх.
— Това не ме изненадва — каза Либранд. — Ако е свещено, определено знаят как да построят църква.
Конъл я погледна объркано. Тя кимна към центъра на огромната пещера. Той проследи взора й.
Това бе Плътната маса.
08:42
Очакваше пещерата да е огромна и необятна. Дължината й бе осем километра, а ширината — пет. Той знаеше размерите, бе подготвен за това. Очакваше и слабия шум на течаща вода. Нищо обаче не би могло да го подготви за простора, който се откри пред очите му.