Конъл се замисли. Беше права. Каквито и да бяха религиозните табута на скалоподите, те не можеха да рискуват безопасността си при непредвидимото им поведение. А и всъщност какво знаеха за религията им? Че задължително трябва да изчакат пет часа, преди да посекат осквернителите? Тъкмо щеше да каже на всички да тръгват, когато го прекъсна далечен вик. Беше Вероника, която се бе отдалечила на петдесет метра до стената на пещерата.
— Елате насам! — извика тя. — Елате да видите! Тези копелета ми станаха ясни!
На Конъл му идваше да се гръмне, че я е оставил да се отдели от групата. Дори не бе забелязал кога се е отдалечила. Бе твърде зает да гледа невероятния кораб. Какво си мислеше тя, по дяволите? Как можеше да се отдалечава така от всички в такъв безнадежден момент?
— Тя започва да рухва — тихо каза О’Дойл, сякаш прочел мислите му. — По-добре я върнете и не я изпускайте от поглед, господин Къркланд. Имам лошото предчувствие, че ще рухне много скоро.
Конъл сви ръце пред устата си.
— Върни се, Вероника! Върни се веднага!
— Това е цялата им история — извика Вероника. Гласът й се чуваше слабо, погълнат от грохота на реката. — Елате!
И изчезна в нещо като ниша.
— Ще я доведа — каза Конъл. — Ще я довлека, ако се налага. Трябва да вървим.
— Аз… имам нужда от почивка — каза О’Дойл.
Конъл погледна бедрото му. По кул-стюма бяха избили петна кръв. Бе забравил колко лошо е ранен О’Дойл. Едрият мъж се бе отпуснал тежко. Бе твърде уморен, за да стои прав.
— Двайсет минути — каза Либранд. Гласът й бе нисък и студен. — Двайсет минути почивка. После тръгваме.
— Влизам в кораба — каза Ранди.
Конъл се обърна към него.
— Няма да стане! Ще стоиш тук, по дяволите. Ще отида да доведа Вероника, ще починем двайсет минути заради О’Дойл и тръгваме.
— Влизам — каза Ранди. Гледаше Конъл право в очите. — И Ангъс идва с мен.
— Така ли? — попита Ангъс.
— Да — отговори Ранди. — Конъл, ако мислиш, че можеш да ме спреш, заповядай.
Конъл не бе в много по-добро състояние от О’Дойл, а това означаваше, че не бе във форма да се бие дори със слабак като Ранди. Никога не бе виждал Ранди толкова… уверен и решителен.
Либранд си погледна часовника.
— Тръгваме в 09:47. Който не се върне дотогава, остава сам.
Конъл се обърна и закуцука към Вероника. Санджи тръгна с него.
38.
Кейла стоеше напълно неподвижно. Намираше се в тесен страничен тунел, наполовина скрита зад редица дебели кафяви сталагмити. То премина край нея с равен ход. Дали бе опасно? Нямаше представа. Дори не знаеше дали я вижда. Стискаше пистолета и чакаше.
Изчака, го да доближи на няколко метра, прицели се и стреля. Куршумът продупчи метала, заби се в кръглото тяло и запрати съществото в стената.
То се олюля несигурно. Кейла стреля още два пъти. Двата куршума пробиха огромни дупки в тялото му. То спря, седна на пясъка и замята крака. Кейла внимателно се прицели и стреля отново. Този път куршумът го повали.
Съществото спря да мърда.
„Доказателство“, помисли Кейла. Внимателно го вдигна за единия крак. Никога не бе виждала подобно нещо и веднага разбра, че на правителството ще му потекат лигите при вида на тази сложна машина.
Но дали това бе достатъчно? Това все пак бе просто машина. Не беше разумно същество. Не беше достатъчно. Кейла скри надупчения робот зад кафявите сталагмити. Щеше да го вземе на излизане.
Погледна картата — оставаха само четирийсет и пет минути до Плътната маса. Огледа се дали всичко е чисто и продължи по Магистралата на Лин.
09:31
Няма нищо освен стени и прах — каза Ранди, докато се провираха през тесните коридори, които не бяха предназначени за хора. Миризма на мухъл изпълваше въздуха. Мирис на изоставени машини и плесенясали стени. Мъглата от реката се носеше из кораба, кондензираше по стените и се стичаше на пода в малки застояли локви. Мрачният извънземен кораб бе като тъмница и сякаш всеки миг можеше да оживее и да ги погълне.
— Това е ненормално — каза Ангъс. — Да се връщаме.
— Не искаш да се връщаш и го знаеш. Оставаш с мен.
Въпреки безнадеждната ситуация Ранди Райт никога не се беше чувствал така добре. Беше се изправил срещу Ангъс и благодарение на това бяха спасили другите от ръба на пропастта. За пръв път в живота си не бе отстъпил. Беше се преборил за това, което беше редно. А след това се бе изправил и срещу господин Голямата клечка. Беше се изправил срещу Главореза. Вече никой нямаше да го смята за слабак и той нямаше просто да следва другите.