Коридорите бяха тесни и заоблени. Радваше се, че бе оставил раницата при О’Дойл и Либранд на брега на реката. Беше приятно да походи известно време без товар. Пред тях се простираше безкрайна редица сферични стаи. Всички бяха пълни с купчини влажен прах — безименни останки от нещо, което сигурно е било мебелировка, дрехи или дори самите скалоподи.
— Виж — каза Ангъс и Ранди се обърна да погледне. В стената имаше вградено сложно на вид устройство от платина и някакъв керамичен материал. Приличаше на съвременна скулптура, окачена на плесенясала метална стена. Дупките в устройството бяха тъмни на светлината на лампите.
— Това е тук много отдавна — каза Ангъс. — Тази синьо-жълта керамика, изглежда, изобщо не се разлага. Всякакви пластмаси и метали, с изключение на платината, са изчезнали преди много време.
— Какво мислиш, че е било това?
— Аз пък откъде да знам? — презрително изсумтя Ангъс. Държеше се така, сякаш не иска да е на кораба, но Ранди го познаваше добре. Ангъс бе тайно благодарен, че той бе настоял да изследват кораба набързо. Никога нямаше да си го признае, но това нямаше значение.
— Дай да го извадим — каза Ангъс. — Може да разберем нещо от кабелите, ако е останало нещо.
Тъй като нямаше по-добра идея, Ранди намери едно парче платина и го промуши под единия край на устройството. Ангъс направи същото с друго парче. След няколко секунди къртене устройството изскочи, изтрака на пода и синьо-жълтите керамични части се пръснаха на хиляди парченца като хлебарки.
Ангъс загледа празното място, където бе стояло устройството. Стената беше гладка, без никакви фуги, както цялата стая всъщност.
Ранди объркано сбърчи нос.
— Няма кабели!
— Не разбираш ли? — попита Ангъс. — Целият кораб е монолитен къс платина, един от най-добрите проводници. Платината провежда електрически сигнали почти без никакво изкривяване.
Ранди се ококори. Конструкцията и материалите на кораба му станаха ясни.
— Точно като мускулите на сребристите буболечки — не са нужни никакви жици. Скалоподите са изпращали сигнали в целия кораб.
— Да! — каза Ангъс. — Също като компютърна мрежа.
— Значи целият кораб е проводник — каза Ранди. — Компютрите им изпращат сигнали, които обикалят целия корпус, но ги чете само устройството, за което са предназначени.
— Това е гениално! — възкликна Ангъс. — Дори корабът да се повреди, дори да има огромна дупка в него, всички уреди, които не са унищожени, пак ще функционират. Стига устройството да е свързано с корпуса, може да получава и изпраща команди.
— И това не е само външният корпус — каза Ранди, вперил поглед в извитите стени и тавана. — Всичко вътре е от платина. Корабът има толкова много отделения, че на практика не може да се разхерметизира.
— Точно така. Което ме навежда на мисълта, че това е боен кораб. Представи си колко удари може да понесе тоя звяр, без да спре да функционира. Всяко устройство може да работи, освен ако не го уцелят директно.
— Но как са заварили всичко, без да се виждат никакви фуги? Ако корабът е поел някакви удари, натискът върху корпуса в крайна сметка би разкъсал заварките и би нарушил контактните точки на сигнала.
— Виж стаята, в която се намираме, Ранди — търпеливо отговори Ангъс. — На какво ти прилича?
Ранди се огледа, не разбираше.
— Ами… на топка.
Ангъс се наведе напред, сякаш да му подскаже.
— Не топка…
— Мехур — прошепна Ранди. Изведнъж разбра и се почувства като идиот от каменната ера в сравнение с технологията, която ги заобикаляше. — Мехур. Мехур, който е направен, когато са отливали корпуса. Целият кораб е един монолитен къс платина с дупки за стаите и коридорите.
Продължиха обиколката на кораба. Имаха още четиринайсет минути.
Газеха из мокрите коридори, които приличаха на канализационни тръби, и си говореха високо и въодушевено. Вдигаха прекалено много шум, така че не чуваха слабото трак трак трак на металните крачета, които ги следваха на благоразумно разстояние.