Сребристата буболечка зарита Ранди с другите си два крака, дереше като котка. Острите й нокти разпраха кул-стюма му и се врязаха в кожата. По прашния под плисна кръв. Изглеждаше черна на светлината на лампата на Ангъс.
Ранди изпищя и хвърли буболечката към стената. Бърза като котка, тя обърна краката си и здраво се захвана за платинената повърхност с нокти. Отскочи от стената като гумена топка — отново право към Ранди.
— Ангъс! — успя само да извика той.
Тежкият робот блъсна окървавените мятащи се ръце на Ранди и го избута назад. Отскочи на пода и веднага се стрелна към главата на Ранди. Този път го повали и като някакъв метален паяк бързо пропълзя върху тялото му.
— Господи, махни я!
Загърчи се под тежестта на сребристата буболечка.
През стаята полетя ръка, прерязана през китката, и хвърли пръски черна кръв. Тупна в краката на Ангъс и отскочи. Ангъс дишаше накъсано. Погледна ръката. Борбата на Ранди за живота му изведнъж потъна в мрака. Пръстите на ръката бяха леко свити, като крачка на умиращ бръмбар.
Изведнъж краката на Ангъс се освободиха от невидимите окови и той хукна по коридора към другите. Ужасените предсмъртни писъци на Ранди отекваха в извитите стени.
41.
Марко/Поло изписука само веднъж. Кейла бързо го свали от колана си, но преди да успее да погледне екрана, сигналът изчезна. Тя си поигра с настройките… Нищо.
Нямаше значение.
И едно пиукане стигаше. Беше права. Те бяха долу. Долу в Плътната маса. Според картата беше много близо, може би само на няколко минути. Усмихна се.
09:52
Не откриха кой знае какво в третата ниша. Това, изглежда, бе историята на лидерите. Стените бяха покрити с портрети на хиляди ярко оцветени скалоподи. Всеки релеф бе изсечен силно реалистично, което бе характерно за изкуството на расата. Всеки скалопод изглеждаше така, сякаш всеки миг може да скочи от стената.
— Хей, погледнете това — каза Вероника от другия край на нишата. — Тези релефи напомнят за умиращите скалоподи след битката. Кой каза, че изкуството им не е красиво?
Конъл отиде при нея и погледна детайлните изображения. Скулпторът, който сигурно бе умрял още преди да се появи човешката цивилизация, бе изобразил детайлите на извънземната култура с такова умение, че дори друг вид ясно можеше да разбере, че скалоподите агонизират. Макар фигурките да бяха високи само два сантиметра, всяка сякаш трептеше, а смъртта й бе запечатана върху варовика. Бяха стотици. Той отстъпи назад, за да освети по-голяма площ. От входа на нишата се процеждаше светлина от Плътната маса, но единствено лампите на каските им позволяваха да различат детайлите. Стената бе покрита с образи на умиращи скалоподи.
— Какво според теб означава това, Рони? — попита Санджи.
— Не знам. Но ми се ще да се повтори — отвърна Вероника.
— Мисля, че това обяснява доста неща — каза Санджи и плъзна пръст по символите на стената. — Мисля, че е било някаква болест. Преди около пет хиляди и осемстотин години, ако правилно сме разгадали бройната им система.
Вероника проучи два малки квадрата на стената. На първия бе изобразен жив скалопод и цифра от дясната му страна. На втория имаше очевидно мъртъв скалопод и от дясната му страна също имаше цифра.
— Загубили са… двайсет и четири хиляди… триста… и пет.
Санджи ахна.
— Толкова много?!
— Изглежда, са оживели около шест хиляди — отвърна Вероника.
— Значи тук долу е имало трийсет хиляди скалопода? — попита Конъл. — Няма начин да са били толкова много.
— Погледни пак кораба, Конъл — отвърна Санджи. — Лесно може да побере трийсет хиляди. А системата от тунели може да побере и десет пъти по толкова. Важното тук е, че са загубили осемдесет процента от популацията. Това би могло да обясни защо са толкова примитивни. Кой знае колко лидери и знания са загинали в тази чума.
— И какво от това? — попита Конъл. — Щом могат да местят планини, със сигурност имат компютри, които съхраняват всичките им знания.
— Да, но гледаш на нещата в краткосрочен план — отговори Санджи. — Когато ги е поразила болестта, те вече са били тук повече от шест хиляди години. Колко може да издържи един компютър, дори да принадлежи на невероятно напреднала цивилизация? В крайна сметка всичко се чупи.