И почнаха да хвърлят камъни.
Санджи нагази последен.
И почти успя.
Един камък го удари в слепоочието, той се олюля като кегла и падна по очи в реката.
Скалоподите бяха повече от двеста и вече бяха само на шейсет метра от тях.
— Санджи! — изпищя Вероника, забори се с течението и заплува към него. Конъл я задърпа обратно, течението понесе и двамата. Въжето се изопна. Тежестта им дръпна и Либранд и бързеят понесе и тримата надолу. До главата на Конъл падна камък. Скалоподите вече бяха на петдесет метра.
О’Дойл задърпа въжето срещу течението, мъчеше се да стигне до Санджи, който все така лежеше по очи във водата. Камък колкото юмрук го удари в дясната ръка, той загуби равновесие и падна. Бързото течение го издърпа на три метра навътре и въжето, което го свързваше със Санджи, се изопна.
Конъл се вторачи в прииждащата гмеж пищящи скалоподи. Вече бяха на двайсет и пет метра.
— Не можем да го оставим! — извика Вероника.
О’Дойл погледна скалоподите и на лицето му се изписа мъка. После погледна към Либранд, Конъл и Вероника, която бе изпаднала в истерия. Още един камък го удари — този път в гърдите. Всички се люшкаха на въжето и не можеха да се освободят. Сякаш Санджи бе някаква котва. Първите скалоподи нагазиха в плитчините. Приближаваха със светкавична бързина. Около О’Дойл се сипеха камъни като картечен огън.
Той измъкна ножа си.
— Не! — изпищя Вероника и се задърпа към брега.
Конъл дръпна въжето и я върна навътре.
— Трябва. Или всички ще умрем!
О’Дойл сряза въжето.
При внезапното освобождаване от „котвата“ течението възтържествува и ги понесе надолу. Камъните се сипеха около тях като дъжд. Конъл хвърли поглед назад и изстина от ужас.
Санджи вдигна глава и пое дълбоко дъх.
Беше му последният.
Скалоподите се скупчиха около него, платинените им ножове забляскаха, плисна кръв.
Ненаситната река ги влачеше към сенките на кораба. След секунди палачите останаха далече назад.
44.
Две ръце грубо го разтърсиха и Ангъс бавно отвори очи. Главата му пулсираше от пронизваща болка. Не бе сигурен дали изобщо са му останали зъби. Лицето му бе подуто и безчувствено. Не усещаше езика си. Лежеше по очи. Опита се да се надигне, но ръцете му не се отлепяха от гърба. Бяха вързани с тънка тел, която се врязваше болезнено в китките му.
— Ммм — каза Ангъс. Не можеше да види какво е натъпкала в устата му, но каквото и да беше, му бе почти невъзможно да диша. Имаше вкус на гума.
— Добре, гадното малко нищожество се събуди — каза жената. — Можем да почваме.
— Ммм. — Очите му вече бяха широко отворени. Гледаше как тя отваря и затваря някакви ръждясали клещи.
— Тихо, скъпи — каза тя с нежна усмивка. — Не си прави труда да говориш, докато не извадя топката от устата ти.
Отваряне и затваряне. Щрак.
Ангъс внимателно наблюдаваше клещите. Забеляза надписа на дръжката от неръждаема стомана и зъбците в краищата им.
— Сега ще ти извадя топката и ще ти задам няколко въпроса — сладко каза тя и отметна един кичур от потното прашно лице на Ангъс. — Няма да викаш обаче. Просто ще отговориш тихо на въпросите ми. Кимни, ако разбираш.
Отваряне и затваряне. Щрак.
Ангъс кимна веднъж, без да изпуска клещите от очи.
— Добре. Ще приключим бързо. За нещастие нямам достатъчно време, за да се заема с теб както трябва. Много ми се ще да те опозная по-добре, приятелче, повярвай ми. Много мъка ми причини през последните няколко дни. Знаеш ли с какво си изкарвах хляба едно време?
Отваряне и затваряне. Щрак.
Ангъс поклати отрицателно глава.
— Измъчвах хора. — Продължаваше да говори меко, почти нежно. — Правила съм и още някои неща, но основната ми работа бе да водя разпити. И съм много добра в това, приятелче. Повярвай ми. Така че ако гъкнеш, нещата много ще загрубеят. Ясно ли е?
Отваряне и затваряне. Щрак.
Ангъс закима самоотвержено.
— Добре. — Тя го погали по главата. — Ти си умно момче, Ангъс Кул, най-умното, което съм виждала. Обаче колкото и да си умен, искам да се уверя, че разполагаш с всички данни, които ти трябват, за да вземеш решение. На вас учените това ви трябва, нали? Много, много данни, нали?