— Е, приятелче, мисля, че приключихме — каза Кейла доволно. Бяха останали само петима, нямаха оръжие и идваха към нея. Ангъс й бе разказал всичко.
Плътната маса бе извънземен кораб. Извънземните? Те бяха чудовищата, които бяха атакували лагера и бяха посекли хората на „Земно ядро“. Чудовищата, които той наричаше „скалоподи“, обикаляха тунелите, но не доближаваха кораба и не смееха да влязат в пещерата на Плътната маса. Знаеше, че й казва истината. Когато Кейла Майърс си свършеше работата, всички казваха истината.
По лицето на Ангъс се лееха сълзи и сополи и той скимтеше от болка в счупените кокалчета на пръстите. Още лежеше по корем, ръцете и краката му бяха вързани на гърба. Очите и бузите му блестяха от сълзи.
Кейла се наведе и го целуна по челото. После отново стегна каишите на топката около главата му. Мръсната гума изпълни устата му с парлив вкус, по езика му полепнаха песъчинки. Той се закашля. Дишаше накъсано, в очите му се четеше паника.
— Скоро ще се върна — каза Кейла и метна автомата на рамо, така както всяка жена премята дамската си чанта. — Трябва ми колкото се може повече информация за това място, а ти си адски умен. Мисля, че можеш да ми помогнеш. Двамата с теб ще си поговорим надълго и нашироко, щом се оправя с другите.
Изключи лампата на каската си и тръгна в тунела, като го остави в пълен мрак, безпомощен и ужасен. Той потръпна и се заслуша за потракването на сребристи буболечки с остриета. Знаеше, че не може да са далече.
10:15
Конъл изпълзя уморено на скалите и остана да лежи по очи. Вълните се плискаха до него. О’Дойл и Либранд също лежаха неподвижно, с крака във водата. Бяха успели да пресекат реката.
Той трябваше да се върне и да доведе Вероника. Тя бе полудяла и имаше нужда от помощ. Първо обаче трябваше да си почине, само за миг. От цялото му тяло помръдваха единствено гърдите му. Никога не се бе чувствал толкова уморен. Никога. Ако изобщо успееше да се добере до повърхността, щеше да спи цял месец.
Вековете на ерозия бяха оголили малка сферична стая в края на корпуса на кораба, на метър от Магистралата на Лин. Промените в течението на реката я бяха запълнили с чакъл и пясък. Подът блестеше от слой платинен прах, толкова гъст, че приличаше на току-що паднал сняг.
Дълбоки отпечатъци в платината показваха мястото, където някой бе излязъл на брега.
Ангъс.
Конъл преодоля болката и крайното изтощение и каза:
— О’Дойл, ставай. Да я внесем вътре. После ще почиваме.
— Съжалявам за доктор Рийвс — каза О’Дойл, щом привлякоха Либранд. Развързваше въжетата; — Понякога хората просто рухват от напрежението. И нищо не може да се направи.
— Тя може да е полудяла, но знае какво иска да направи и точно това ме плаши — каза Конъл. — Онази голямата сфера, която видяхме при вълнолома, видя я, нали? — О’Дойл кимна. — Е, това е някакъв огромен саморазрушителен механизъм. Мисля, че Вероника е решила да вдигне всичко във въздуха. Ако това чудо още работи, ще помете цялата планина.
О’Дойл го гледаше така, сякаш нищо вече не може да го изненада.
Либранд още беше жива, Но Конъл не знаеше колко още може да издържи. Май бе по-добре да си умре в реката. Струваше му се някак нечестно О’Дойл да я доведе дотук само за да види как умира толкова близо до повърхността. Нямаше начин да издържи. В кул-стюма й вече нямаше охлаждаща течност. Ненаситната вода бе отмила и последните й остатъци.
Мъчно му беше за О’Дойл. В ума му изникнаха спомени за внезапната ужасна смърт на Кори в катастрофата. Тя му липсваше, искаше му се сега да е до него, искаше му се просто да се предаде, да умре, за да е отново с нея. Но не можеше да се отказва. От него все още зависеше животът на О’Дойл, Либранд и Вероника.
Вероника.
Тя се бе върнала в търбуха на този невъобразим кораб, на тази древна реликва на една мъртва раса. Беше се върнала и искаше да вдигне всичко във въздуха. Беше полудяла, вероятно тласната към ръба от смъртта на Санджи. Имаше нужда от помощта му.
Конъл се загледа нагоре по течението към дълбоките мъгливи сенки на кораба. Приличаха на джунгла. Трябваше да тръгне натам, за да стигне до нея. Нагоре по реката, да се опита отново да прекоси бесните води, за да стигне до нея и до сферата. Дали вече бе активирала бомбата? Дали бе достатъчно умна, за да разгадае механизма, ако той изобщо функционираше? Но луда или не, Конъл не се съмняваше, че доктор Вероника Рийвс може да активира бомбата. Значи трябваше да се добере до нея, и то бързо.