Това какво трябваше и какво в действителност можеше да направи обаче бяха две различни неща. Едва бе оцелял при прекосяването на реката. Съмняваше се, че ще преживее още един опит. Скалоподите бяха там, а също и сребристите буболечки. Заглушителят бе във Вероника, а без него буболечките щяха да го проследят и скалоподите щяха да дойдат веднага. Героичната картина как се връща на опасния кораб и спасява Вероника бе абсурдна. Каква бе реалността? Реалността рисуваше нещо друго. Ако се върнеше да я спре, да се опита да я измъкне оттам, бе мъртъв.
Погледна О’Дойл и Либранд. И двамата бяха толкова смели, толкова силни. Бяха се борили, за да защитят всички. Бяха бойци. Щом някой бе избрал да остане, това не бе тяхна грижа.
Имаше обаче само един начин Либранд да оцелее.
Опипа яката на кул-стюма си. На места беше нарязан и накъсан, но още функционираше. Достатъчно, за да излезе Либранд на повърхността, може би достатъчно, за да спаси живота й.
Ако изобщо някой можеше да се измъкне, това бяха О’Дойл и Либранд. Въпреки раните си те имаха за какво да живеят. Конъл нямаше. Наистина нямаше. Само една безсмислена кариера. Безполезни пари, които не му носеха нищо. Дори не си бе направил труда да остави завещание. Времето му бе дошло и си бе отишло. Времето на О’Дойл и Либранд тепърва започваше.
Щеше да се върне и да потърси Вероника, но щеше да го направи без кул-стюма. Мълчаливо започна да го сваля.
Биийп.
Огледа се. Зачуди се дали не му се е счуло. После го чу отново. Слабо пиукане. О’Дойл извади ножа си и се надигна. Конъл му махна да се скрие в сферичната стая. Тръгна към края на кораба, сниши се и надникна иззад ъгъла.
На седемдесет метра от тях небрежно стоеше Кейла Майърс и си играеше с копчетата на нещо, което приличаше на Марко/Поло.
10:17
Кейла впери поглед в Марко/Поло. Три сигнала ту се появяваха, ту се губеха, така както бе станало със сигнала на Ангъс, преди най-накрая да даде ясен отчет.
Конъл Къркланд. Патрик О’Дойл. Берта Либранд.
Най-вероятно имаше смущения от големия кораб. Сигналът щеше да стане непрекъснат, щом тримата излезеха от него. Трябваше да убие Либранд и О’Дойл веднага. О’Дойл бе очевидна заплаха, но Либранд също бе опасна.
Нямаше защо да се тревожи за Конъл. Той щеше да й даде повече информация. Винаги се бе чудила как биха му се отразили клещите. Щеше да разбере, ако си изиграеше правилно картите.
Зачака сигналите да се прояснят.
10:18
Вероника стискаше заглушителя. Бръмченето му отекваше под купола. Всичко я болеше. Чувстваше се така, сякаш е понесла целия свят на плещите си. От огледалната повърхност на сферата падаха объркани сребристи буболечки. Някои тупваха на пода, други изчезваха беззвучно в шахтата. Трети се щураха безцелно, объркани от самоделното радио на Ангъс.
Куполообразната стая бе безупречно чиста. Очите на Вероника не откриваха и една песъчинка или кал освен тази, която бе оставила самата тя. Всеки детайл на съоръжението блестеше като нов, сякаш не бе стоял единайсет хиляди години в очакване на геноцидния враг на скалоподите, в очакване на страшния съд. Този враг го нямаше никакъв, но тя, Вероника, бе готова да сложи точката.
Всичко тук беше чуждо. И скалоподите, и сребристите буболечки, и корабът. В тези тунели нямаше нищо освен смърт. Расата на скалоподите всъщност бе загинала преди безброй хилядолетия заедно с планетата им, на светлинни години оттук. Тази група, това племе в планината Уа-Уа, бе избегнало гибелта, но бягството им бе мимолетно. Не можеха да оцелеят. Нямаха достатъчен генофонд, Санджи го бе казал това — или нещо от този род. Беше време племето от Уа-Уа да се присъедини към предците си. Тя прехвърли този вид от списъка със застрашени от изчезване в списъка с такива, които трябва да бъдат унищожени. Да, унищожени.
Тръгна към контролния панел — разпозна го от изображението в нишата. За миг се усъмни — изглеждаше твърде сложен. Но пък колко сложен можеше да е? Старите скалоподи бяха нагодили всичко така, че потомците им да могат да оцелеят с елементарни усилия. Сребристите буболечки се грижеха за реколтата и за цялата поддръжка. Законите и религията бяха изобразени по стените. Имаше пиктограми, в случай че писмеността изчезне, заради намаляващия и заболял генофонд.
Представи си как се е случило всичко. Най-вероятно първите хиляда години бяха минали добре, скалоподите бяха живели щастливо в новия си дом и бяха учили децата си на история, език, технология и може би дори изкуства. Второто и третото хилядолетие сигурно също бяха преминали в мир и спокойствие. След това нещата неизбежно се бяха променили.