Сони се пръскаше от ярост, но кимна. Беше надигран още преди да разбере, че играта е започнала. Конъл бе дошъл с пълно снаряжение. Знаеше за мината „Йоргенсон“ и за това, че Сони бе лежал в затвора. Представата за затвора уталожи нещата. Той предпочиташе да е прецакан, отколкото да рискува пак да попадне там, далеч от откритото небе и красивите гледки. Както обичаше да казва майка му, умният винаги отстъпва.
— Просто искам да договорим справедлива цена — каза Конъл. — Петнайсет милиона долара е направо смешно. Ще призная, че и един милион е смешно, така че защо не се спрем на нещо средно? Просто този път по-силния коз е у мен. Вие пак ще направите много пари и ще си получите почивките в Рио, така че нека просто се успокоим и да говорим делово.
Сони седна и се успокои, за да може да извлече максимума от всичко това.
— Ще ви дам един милион долара в брой — каза Конъл. — И два процента от нетния приход от експлоатацията на мината.
Ченето на Сони увисна. Никога не му бяха предлагали процент от добива. Ако тази мина наистина бе това, което изглеждаше, два процента можеха дори да надминат петнайсет милиона, и то много. Конъл държеше всички козове и двамата го знаеха. Не беше нужно да предлага парче от баницата. При този благосклонен жест ядът на Сони почти се изпари.
— Слушай, Къркланд — каза Сони и се наведе напред. — Ако си мислиш, че просто ще си седя и ще чакам чековете, значи си се побъркал.
— Какво говорите, господин Макгинес?
— Искам да съм там. Хич не ти вярвам, което съм сигурен, че не е изненада за теб. Ако искаш мястото, ще трябва да съм там непрекъснато и да преглеждам всички отчети, които минават през бюрото ти. Искам пълен достъп до отчетите на целия проект, така че да знам какъв е реалният нетен приход.
— Това няма да стане.
— Значи отивам в затвора — каза Сони и се облегна.
Конъл просто го изгледа с онова непроницаемо, празно изражение, което скриваше какво става в главата му. Сони бе виждал много студени хора, но не си спомняше да е срещал чак такова неразгадаемо лице. Не се съмняваше обаче, че Къркланд чете в него като в отворена книга. Да, Сони беше победен, но нямаше да падне в краката му. Все още бе единственият, който знаеше мястото, и това му даваше власт. В затвора или не, нямаше да остави Конъл да вземе всички ръце в тази игра.
— Не мога да ви обвинявам — искрено каза Конъл.
— Вътре съм. Трябва да участвам.
— Това противоречи на политиката на компанията, господин Макгинес, но във вашия случай предполагам, че ще трябва да направим изключение — каза Конъл. — Като се замисля, доколкото разбирам, вие сте експерт в този район.
— Познавам го по-добре, отколкото ти познаваш това, дето е в гащите ти.
— Можете ли да проучите мястото? Трябва да научим всичко, което е ставало в района, да разберем дали някой е копал там, независимо колко отдавна. Всякаква информация би улеснила работата ни. И би я направила по-доходна.
— Ще ви кажа какво е ставало там от последната ледникова епоха насам — каза Сони и се подсмихна. — Трябва ми обаче малко време.
— Имате го, господин Макгинес — отвърна Конъл с победоносна усмивка. — Имате го.
За да скрепят сделката, прекараха остатъка от вечерта заедно и се напиха до безобразие. Когато най-накрая в един след полунощ ги изхвърлиха, Сони нямаше търпение да участва в успешното начинание, а фактът, че бе изнудван, бе забравен напълно.
Тъй като бе ужасно пиян обаче, бе забравил нещо много важно. При сключването на сделката бе обещал да направи нещо, което бе искал да избегне. Трябваше да се върне в планината — мъртвата планина, в която дивите животни имаха благоразумието да не припарват.
6.
Конъл се обърна в съня си; дългите му крака стърчаха от леглото в мотелската стая. На устните му се появи усмивка. Усмивка за жена му. Ако някой, който го познаваше, можеше да го види в този миг, вероятно би се смаял от изражението му.
Усмивката изведнъж изчезна и лицето му се сгърчи от страх. Той изрита чаршафите и се замята в леглото, главата му се затръска в яростно отрицание.