В момента лабораторията изглеждаше пълна със зомбита, които всеки момент ще паднат. Навсякъде се щураха хора със замъглен поглед, мръсни разрошени коси, намачкани престилки и торбички под очите. Единственият, който все още имаше нормален вид, бе Ангъс Кул.
Конъл остана изненадан колко много се е променила лабораторията. До стените бе наредено ново оборудване, а самата лаборатория вече заемаше още две допълнителни сгради в индустриалния парк.
Техниците го изгледаха очевидно учудено. Той позна някои. Останалите, както установи с изненада, бе виждал само на снимки в служебните им досиета.
Един мъж с арабски черти се приближи към него с широка усмивка. Конъл си спомняше лицето му, но не можеше да го свърже с име.
— Конъл, радвам се да те видя — каза мъжът. Изглежда, искаше да му стисне ръката, но не бе сигурен дали е редно. — Отдавна не съм те виждал.
Ахмед. Казваше се Ахмед. Конъл не го беше виждал от… от… от нощта, когато умря Кори. Ахмед бе присъствал на онова фатално новогодишно празненство. Всъщност преди празненството двамата с Кори бяха вечеряли навън с Ахмед и жена му. Четиримата бяха приятели, а Конъл не бе говорил с Ахмед нито веднъж след онази нощ. Спомни си, че Ахмед му се бе обаждал, спомни си съболезнователните картички и имейлите, с които се бе опитвал да го подкрепи. Конъл не бе обърнал внимание на нищо от това.
— Ахмед — каза Конъл. — Да, отдавна не сме се виждали. Как е… — Гласът му заглъхна. Не можеше да си спомни малкото й име, не можеше да си спомни и фамилията.
— Рана е добре — отговори Ахмед с разбираща усмивка. — Надяваме се, че и ти си добре.
— Да, благодаря — каза Конъл, може би прекалено бързо.
Ахмед кимна. Разбиращата усмивка не можеше да прикрие тъгата в очите му.
— По-добре да се залавям с работата. Ангъс е много взискателен. — И Ахмед се върна на мястото си.
О’Дойл забеляза Конъл, приглади униформата си и бързо дойде при него. Конъл бе признателен за краткото разсейване. Не познаваше О’Дойл… преди.
— Как се справят хората, О’Дойл?
— Добре, господин Къркланд. Наспиват се достатъчно, но господин Кул е истински експлоататор. Напомня ми на моя сержант от едно време.
— Много ли ги тормози?
— Непрекъснато — отговори О’Дойл. — Нищо не го удовлетворява. Неуморен е. Трети ден не е мигнал. При други обстоятелства бих се разтревожил, но я го погледнете.
Ангъс стоеше в другия край на огромната лаборатория и не забелязваше Конъл. Движеше се като машина и не показваше признаци на никаква умора.
— Наричаш това резултати? — почти изкрещя Ангъс на една дребничка чернокоса жена, която държеше куп компютърни разпечатки. Конъл смътно си спомняше името й — някоя си Катерина. Спомняше си, че я бе наел малко преди смъртта на Кори. Лаборантите се сепнаха от грубия носов глас на Ангъс.
— Питам: това ли наричаш резултати, Катерина?
Жената беше на ръба да заплаче.
— Два пъти проверих металургичния анализ. Показва едно и също.
Ангъс хвърли отчета. Страниците хвръкнаха като ято птици и кацнаха на земята.
— Ами провери пак! Тая работа не е за гимназисти, за бога! Пак провери! И по-бързо — с това повтаряне само изоставаш.
— Наистина много мил човек — тихо каза Конъл.
— С нея се заяжда най-много — каза О’Дойл. — Погледнах досието й. Има коефициент на интелигентност 156. Чудя се как ли доктор Кул би се отнасял към един тъп стар войник като мен, ако работех под негово ръководство?
— Не си тъп, О’Дойл. Освен това ти най-вероятно би го удушил.
— Не, сър! — отвърна О’Дойл. — Не бих го удушил… бих го намушкал с нож.
Конъл се засмя и малко се изненада от звука, който излезе от устата му. Смееше се толкова рядко, че му беше странно. О’Дойл бе дяволски добър служител, човек, който само за две години като на игра бе превърнал отдела по сигурността на „Земно ядро“ от посмешище в отряд, който можеше да бъде сбъркан с командоси. Конъл се чувстваше спокоен, като знаеше, че О’Дойл ще е един от първите хора в Уа-Уа.
Конъл тръгна към Ангъс, О’Дойл го последва на една крачка. Ангъс ги видя и на лицето му се изписа изненада, последвана от високомерен гняв. Той приглади престилката си. На ревера му бяха закачени значки с Чарли Браун, Снупи и Пигпен.
— Виж ти, и това ако не е негово величество — каза Ангъс. — Наминаваш да видиш как робите се гърчат, а?