Вожел я уволни и я унижи, унижи една жена, която имаше повече чест от всички мъже в разузнавателните агенции, взети заедно. И всичко това само заради един малък „инцидент“.
Сякаш от онези скапани деца и без това щеше да излезе нещо.
Отърси се от тези мисли. Трябваше да се тревожи за много по-важни неща от старите славни дни. Имаше да мисли за чека си, а той щеше да е голям, ако можеше да изкопчи само още мъничко информация от Конъл.
Знаеше, че той ще използва обезопасеното комуникационно устройство, за да се обади в Детройт. Тежкият, но компактен апарат „Harris JM-251“ бе неудобен за носене при шестнайсеткилометровия преход през пустинята от скрития й ландроувър до сегашното скривалище, но с него тя можеше да улови всички съобщения от и към лагера.
Бе програмирала шифъра в паметта на устройството предварително. Беше фасулска работа да подслушва.
Гласът на Конъл звучеше слабо в слушалката.
— Много по-голямо е, отколкото смятахме — каза той.
— Дано да е така, скъпи — отговори му пресипнал женски глас. — Това е най-скъпото проучване в историята на компанията.
— Пробите се оказаха по-добри от очакваното.
— По-добри? Будалкаш ли ме, скъпи?
— Не, госпожо — каза Конъл. — Залежите са далеч по-големи от очакваното.
— Колко?
— Не мога да кажа по тази линия.
Кейла тихо изръмжа. Тя бе продала това оборудване на Конъл. То бе възможно най-сигурната линия; Това параноично копеле не би трябвало да се страхува да го използва.
— Скъпи — тихо отвърна жената. — Толкова ли са големи?
— Да, госпожо. Ще ви държа в течение.
— Ще чакам с нетърпение, скъпи. — Двамата затвориха.
Кейла усети как гневът й се надига. Конъл не се доверяваше на оборудването. Да не би да я смяташе за някаква тъпа аматьорка? Параноята му и недоверието му към новите технологии направо я обиждаха.
Тя вече знаеше за потенциалния добив на мината. В нощта след като работниците приключиха сглобяването на административната барака, се бе промъкнала и бе поставила подслушвателни устройства. Това бе нервният център на лагера и тя можеше да чуе всяка дума, която се изрича вътре. Не бе успяла да постави подслушвателни устройства в лабораторията. Не можеше да проникне през мерките за сигурност на тази сграда дори докато тя още се строеше.
Мерките за сигурност на О’Дойл бяха много добри. Тя не бе и подозирала, че той може да й попречи така. Преди малко повече от година Конъл я бе попитал дали може да намери първокласен шеф на сигурността, който да има опит в армията. Тя бе проникнала в скритите файлове на Департамента по отбраната и бе открила Патрик О’Дойл — правителствен поръчков убиец, наскоро „пенсиониран“. Предаде информацията на Конъл и малко след това той го нае.
Останалите служители по сигурността не можеха да се сравняват с него, но и не бяха за изхвърляне. Бяха двайсетина и носеха полуавтоматични берети M9-9×19 мм с пълнители за петнайсет патрона. Опасно оръжие, стига да попадне в правилните ръце.
Охраната разполагаше и с дванайсет пушки „Хеклер и Кох“ HK416. Тъй като тя бе добре запозната с досието на О’Дойл, вероятно бяха пълни автомати. Дори не бе необходимо човек да е добър стрелец с такова оръжие — просто трябваше да го насочи и да дръпне спусъка. Тези оръжия не я възпряха да прави нощните си набези в лагера, но я направиха много, много предпазлива.
Откритите пространства между сградите се осветяваха от силни халогенни лампи. Това затрудняваше незабелязаното придвижване. Тя се бе справила, след като стоя двайсет и пет минути скрита и наблюдаваше движението на пазачите. Сменяха се на всеки четири часа. Най-добрият момент за придвижване бе след третия час на всяка смяна. Кейла вече бе успяла да се промъкне и да се измъкне от лагера през последните две нощи, като внимателно избягваше да се придвижва през смените на О’Дойл.
Обикновено спеше между 10 сутринта и 2 следобед, а през нощта от време на време си доспиваше. Имаше достатъчно вода и консерви за още два дни. След това нещата щяха да се усложнят. Трябваше или да се върне до маскирания джип и да загуби цял ден, през който можеше да наблюдава, или да открадне запаси от лагера.
Това бе нейният шанс. Точно това, най-голямата платинена жила, откривана някога. Вече бе решила, че ще иска два милиона долара, и то само за информацията. Ако някой пожелаеше да я наеме за конкретни действия за саботиране на мината на „Земно ядро“, щеше да поиска допълнителен солиден хонорар. Знаеше, че южноафриканският платинен консорциум би платил на секундата два милиона, за да разбере повече за това потенциално платинено находище, а вероятно така биха постъпили и онези лукави копелета от „Стилуотър Майн“ в Монтана. Руснаците биха се запънали пред такава цена; единствено за информация. Но от друга страна, ако южноафриканците искаха единствено информация, безскрупулните руснаци не биха се поколебали да се заемат с мръсни игри.