Все още й трябваше допълнителна информация. Трябваше да се увери, че ако размаха този кокал пред потенциалните клиенти, те ще захапят веднага. Тя трябваше да им внуши паника, свързана с бизнеса им, без да им казва каквото и да било за местонахождението на мината на „Земно ядро“ или дори че „Земно ядро“ въобще има пръст в това. Трябваше да достави пълна информация, така че да се страхуват да чакат още два-три месеца, за да се сдобият сами с нея.
В зависимост от намеренията на Конъл „Земно ядро“ можеше да се опита да се сдобие с незабавни печалби, като наводни пазара. Такова огромно предлагане можеше да смъкне цената на платината от 850 долара за унция на 450, а може би дори по-малко. Това щеше да означава загуби от стотици милиони на платинения пазар. Ако успееше да се сдобие с някаква информация, дори само намек, как Конъл смята да си изиграе картите, цената й можеше да се вдигне още повече.
Кейла не бе икономист, но не бе и нужно. Трябваше само да събере информацията и да я продаде на този, който плаща най-много.
Освен това в цялата тази работа имаше нещо, което я заинтригува. Някакво сладостно мрачно усещане, което сякаш пулсираше от планината. Никога не бе изпитвала нещо подобно.
Но й харесваше.
13.
Наместо да е потънал в зеленина и атмосферата да е като в сауна, пейзажът бе кафяв, а влажността — нулева. Жегата обаче си беше същата и доктор Вероника Рийвс веднага се почувства като у дома си. Трябваше да се чувства така, помисли си тя, като се имаше предвид, че бе израснала доста близо до това пусто място. Изтърпя клатушкането по подобието на път до миньорския лагер на „Земно ядро“.
Върху стегнатата й конска опашка бе кацнала запотена мръсна сламена шапка с широка периферия. Винаги носеше шапката си по този начин, но никога не успяваше да укроти непокорните руси кичури, които очевидно си имаха собствено мнение.
Тя се въртеше въодушевено на седалката на очуканата тойота на Санджи. Бе видяла ножа само минути след като Санджи я посрещна със задушаваща прегръдка. Посрещаше я с тази прегръдка винаги, когато тя се връщаше в „Бригам Йънг“, за да го види (което, строго си напомни тя, бе твърде рядко). При тази прегръдка сякаш всичко си идваше на мястото, тя сякаш казваше: „Винаги ще съм тук“. Усети тази прегръдка, това неизречено обещание за безкрайна подкрепа, за първи път, когато бе на пет години и родителите й починаха.
И двамата й родители, както и тя самата, бяха единствени деца. Когато загинаха в самолетната катастрофа, тя се оказа сама — без лели, чичовци, баби и дядовци. Но имаше Санджи.
Баща й, който също бе биолог, работеше със Санджи от години. И двамата бяха преподаватели в университета „Бригам Йънг“ и доколкото тя си спомняше, Санджи бе част от семейството във всяко отношение. В завещанието си родителите й го бяха посочили за неин законен настойник — отговорност, която за него беше чест. Това бе приятелски дълг, за който той милееше повече, отколкото за живота си. На нея често й се искаше да бе опознала родителите си. Искаше й се да разбере що за хора са били, за да се доверяват до такава степен на приятелите си.
Санджи се оказа най-добрият баща, който едно малко момиченце можеше да си пожелае. Тъй като нямаше собствено семейство, той я обичаше безумно. Тя израсна обградена с обич и грижи, насърчавана във всичко, с което се захващаше, и във всяка мечта, която преследваше. Той настоя тя да учи в Мичиганския университет. С професорската си заплата намираше средства да я изпраща навсякъде, където го изискваха проучванията й: на полуостров Юкатан, в киргизките степи, в планината Тавър. Дори когато тя пожела да отиде в Аржентина, за да търси платинените ножове по стръмните, обрасли с джунгли склонове на Андите, той я подкрепи с цялото си сърце. Насърчи я с ясното съзнание, че ще я вижда рядко, ако изобщо я вижда.
А сега отново беше до нея и й помагаше да преследва същите тези ножове, но на собствена територия. Тя едва повярва, когато й се обади. Но когато изтощена от пътуването пристигна в „Бригам Йънг“ и хвана ножа от Юта, веднага разбра, че няма измама, грешка или уловка.