Кейла се шмугна в малкото си скривалище и отново се зае да почиства оръжията си. На пясъка бе разстлано парче плат, а върху него лежеше зареденият й пистолет „Щаер“. Тя си го обичаше, най-вече защото побираше осемнайсет патрона и един в цевта и позволяваше деветнайсет изстрела. Израелският й автомат „Галил“ бе до него. Подобно на много бивши колеги, тя смяташе, че това е най-добрият автомат на света. Обичаше автомата колкото пистолета по същата причина — заради капацитета на пълнителя. Петдесет патрона.
Ръцете й познаваха отблизо всяка част на тези оръжия. Внимаваше много по тях да не попаднат песъчинки, разпилени от вятъра. Тук не можеше да си позволи да не може да разчита на тях. Все повече имаше чувството, че ще ги използва още преди този пустинен сериал да е приключил. Нямаше да има нищо против да ги използва, ни най-малко.
Усмихна се, докато приключваше със сглобяването на безупречно чистия автомат. Щракна пълнителя. Ръцете й помилваха износената дръжка, сякаш нежно милваха кръста на любим. Усмивката й се разшири.
Да. Нямаше да има нищо против.
Залязващото слънце опираше хоризонта. Разтопената му оранжева светлина обливаше планината в плътен тлеещ плам. Два часа след като бе тръгнал на лов, Сони Макгинес най-накрая откри плячката си. Ангъс и Ранди изобщо не знаеха как да прикриват следите си. Сони бе намирал тайните места, скривалища и съкровища на мъже, които бяха господари на пустошта (и които бяха мъртви от век). В сравнение с това бе фасулска работа да намери следите на два лабораторни плъха.
Изумено се взираше в тайната им. Наистина бяха големи хитреци. Бяха открили друг вход. Докато финансово могъщата корпорация „Земно ядро“ се опитваше да прокопае тунела за милиони долари, Ангъс Кул вече бе намерил вход — вход, който бе запазил в тайна.
Няколко високи зеленикави скали скриваха издадена над пропаст от петнайсет метра каменна площадка. От нея се откриваше изумителна гледка към ширналата се пустош. А в задния край на площадката имаше малък тъмен отвор с неправилна форма, висок едва шейсет сантиметра и широк само метър. Над входа Сони забеляза издълбан във варовика надпис. Разчете дребните букви и кръвта му се смрази.
„С. Андерсън, Д. Надя & У. Иго-мл. 1942“.
Това бе мястото, за което бе писал в доклада си Андерсън. Това бе неговият тунел. Тук бе намерил платинения нож и вероятно това бе мястото, където трите момчета бяха изчезнали. По челото на Сони изби лот, която изобщо не бе от палещата жега.
Тесният вход на тунела приканваше и дразнеше любопитството на Сони като нахакан хулиган. „Хайде — повтаряше му. — Ти да не си пъзльо? Не искаш ли да разбереш какво има тук, а?“ Сони искаше да разбере — може би трябваше да разбере — какво се крие в този тунел.
Тъмната дупка му навяваше лошо предчувствие. Но той наистина трябваше да разбере. Включи фенерчето, поглади индианския амулет за късмет и запълзя по корем.
Отначало имаше достатъчно място, но тунелът бързо се стесни и от пода до тавана останаха само четирийсет сантиметра. В гърдите му пропълзя страх и Сони се насили да диша бавно и да се успокои. Мисълта да се върне бе мамеща, но той знаеше, че ако излезе на дневна светлина, никога няма пак да влезе в този тунел. За нищо на света. Ако искаше да разбере накъде води, трябваше да продължи сега.
Тунелът се стесни още повече и Сони трябваше да обърне глава настрани, за да може да продължи. На два пъти си удари главата в тавана, но не обърна внимание на болката. Под гърдите му имаше мек, подобен на брашно пясък, останал от древна река, която някога бе текла през прохода, бе издълбала този тунел в твърдия варовик и бе оставила прахообразна утайка. От двете страни бе приклещен от грапави стени, сякаш бе затворен в ковчег от варовик. Не се чуваше нищо освен дишането му. Лъчът на фенерчето тромаво подскачаше пред него. За миг Сони помисли, че вижда напред по-широк отвор.
И наистина, след пет-шест метра таванът се издигна почти достатъчно, за да може да се изправи. Той избърса потта от лицето си и тръгна. Стискаше с една ръка фенерчето, а с другата индианския амулет.
Зашари с фенерчето из пещерата. Знаеше, че студентите от „Бригам Йънг“ са вървели по същия път преди повече от половин век. Зловещи бели паяци чакаха неподвижно в мрежите си. Малки щурци с дълги крака и още по-дълги пипала пъплеха по стените и тавана.