Тясното пространство го изнервяше. Злокобното предчувствие, което бе изпитал през първия ден, когато бе дошъл в планината, се върна, но бе още по-силно, по-напрегнато… някак по-осезаемо.
Стигна голяма купчина камъни. Очевидно това място бе древна хлътнатина. В долната част имаше малка черна дупка.
„Тук момчетата са спрели първия път — помисли си. — А когато са дошли пак, никой повече не ги е видял“. Стоеше и трепереше, светлината на фенерчето бе застинала върху отвора. Не можеше да влезе. Трябваше да влезе. Може би злото в тази планина се криеше точно зад тази купчина камъни. Може би демоните на Джесъп го чакаха зад процепа, чакаха да провре проклетата си любопитна глава, чакаха, за да го сграбчат и да го завлекат в някакво неизвестно ужасно място.
„Я се стегни, страхливо старче. Трябва да видиш какво има оттатък, иначе само за това ще мислиш до края на дните си.“
Легна, промуши се покрай един голям кръгъл камък и се запровира през процепа. Изправи се разтреперан, студен ужас го заля на огромни вълни.
Лъчът на фенерчето му обходи стените на тунела и се спря на малка рисунка с въглен. Единствената рисунка, която бе видял досега. И тя го заплени. Приличаше на примитивно слънце. Шест вълнообразни лъча тръгваха от централната окръжност и може би символизираха топлината на слънцето. Рисунката бе съвсем проста, но в нея имаше нещо странно. Много странно. Сони не можеше да определи какво и точно сега изобщо не го беше еня — изведнъж изпита безпогрешното чувство, че не е сам.
Паниката го погълна така, както змия поглъща птиче яйце. Той се хвърли обратно към процепа и запълзя колкото можеше по-бързо.
Бореше се с лепкавите безформени пръсти на първичния страх, бореше се с чувството, че нещо върви след него, нещо, което се придвижва с лекота през този тесен каменен ковчег.
Целият вонящ на страх, Сони със сумтене се измъкна на малката площадка. Изправи се в чезнещата светлина. Дишаше пресекнато.
Нищо не го последва навън. Не чуваше нищо да се движи в тунела. Сега, когато отново бе на открито, паниката му се изпари. Беше си въобразил, това бе всичко. „Това е просто клаустрофобия, защото тази пещера ти напомня за ковчега, в който скоро ще те положат, старче“.
Но нещо вътре в него, нещо, което го караше да се чувства свързан със земята и което се радваше на пустошта като на изгубена и отново намерена любима, му подсказваше, че това е лъжа. Сони седна на ръба на скалата, провеси крака над пропастта и зарея поглед в залеза. Тази планина означаваше смърт. В ума на Сони Макгинес се разрази битка. Емоциите и разумът му се бореха за надмощие. Да остане означаваше да забогатее. Достатъчно, за да се пенсионира завинаги. Да си тръгне? Инстинктът му подсказваше, че ако си тръгне, може и да не забогатее.
Но щеше да остане жив.
Катерина Хейс погледна за секунда сребърния си медальон. От едната страна имаше нейна снимка, заедно със съпруга й Хари. Снимката бе хубава, макар и малка, от времето, когато бяха ходили на почивка в Пуерто Рико. Лицата бяха миниатюрни, но тя различаваше еднаквите им сини ризи на цветя. Косата на Хари бе черна, също като нейната. Единствено тази снимка можеше да я накара да се съгласи с непрестанните забележки на приятелите и, че двамата с Хари приличат на брат и сестра. От другата страна на медальона се усмихваше дъщеря им Кели. Тригодишното момиченце сияеше от щастие и сякаш излъчваше собствена светлина.
Катерина не ги бе виждала повече от месец, откакто изникна работата покрай находището в Уа-Уа. Най-напред бе работила непрестанно в лабораторията с това неуморно копеле Ангъс, което никога не бе доволно, каквото и да правеше персоналът. След това направо от лабораторията замина със самолет за Солт Лейк Сити, откъдето един джип я докара в тази адска пустиня. Бе успяла да се обади на Хари набързо, колкото да му каже, че ще работи на самия обект. Не, не знаела колко дълго. Не, не можела да му каже къде е. Не, нямало да може да му се обажда. Не, не знаела кога изобщо ще може да му се обади.
Да, това наистина било много важно за кариерата й.
Хари трябваше да чуе само това. Той винаги я подкрепяше, когато ставаше дума за кариерата й. Често й се налагаше да остава на работа до късно (като и на всички в екипа на Ангъс), но Хари никога не се оплакваше. Нито веднъж. В хладилника винаги намираше храна, готова за микровълновата. А на масата винаги я чакаше рисунка с пастели от дъщеря й. И под нея по едно редче.
Работи все така усилено, мамо.