Вероника погледна Санджи, който също се взираше вцепенен по цялата дължина на линията. Бе видял същото. Стояха и мълчаха — двама висококвалифицирани учени, които се опитваха да разберат какво означава всичко това.
Конъл излезе от офиса и мина покрай столовата. Отвътре се чуваха музика и смях. След като цяла седмица бе гледал как миньорите работят на двойни смени, а лаборантите не спят по цели нощи, той просто реши да спре да се държи като гадняр. След един бърз телефонен разговор пристигна хеликоптер, натоварен с бира, твърд алкохол и стереоуредба. Беше време персоналът да празнува.
Галерията бе завършена.
Когато бе с тях в лагера и ставаше свидетел на стреса и безсънието, не бе същото като да дава заповеди от разстояние. На хартия хората представляваха абстрактна статистика. Очи в очи бяха… просто хора. Конъл започваше да осъзнава какъв голям гадняр е станал след смъртта на жена си.
От уредбата гърмеше „Магистрала към ада“ на AC/DC, прозорците на столовата хвърляха светлина по пясъка пред сградата. Сенките на хората вътре подскачаха и светлината трептеше, сякаш оживяла. Конъл продължи, без да забавя ход и без да поглежда вътре.
Бе инструктирал Мак да предостави на екипа алкохол и уредбата и да направи купон (не стана нужда да му го повтаря). Успешният завършек на една трудна задача заслужаваше награда. За първи път от създаването на лагера екипът имаше възможност да се отпусне. Утре сутринта щяха да прокопаят късата хоризонтална галерия към системата от тунели. Ако не възникнеха непредвидени пречки като подземни води или отровни газове, от които досега нямаше и следа, щяха да достигнат Плътната маса след ден. Най-много два.
Музиката и смехът се изливаха в нощта. Той стигна тоалетната до столовата. Бе стоял в офиса си цели шест часа: бе преглеждал доклади, бе чертал планове и се беше свързал с Барбара. Дори не бе отишъл да вечеря. Нямаше значение — не пропускаше хранене за първи път.
Докато посягаше към вратата на тоалетната, тя се отвори и отвътре излезе Вероника Рийвс. Ахна изненадано и машинално постави ръка на гърдите му, за да не се блъсне в него. И веднага я отдръпна, сякаш допирът до него й бе неприятен. Вратата на тоалетната се затвори зад нея.
— Добър вечер, Конъл.
— Добър вечер, доктор Рийвс — отвърна той.
— Вероника — каза тя. — Стига с тия официалности.
— Радарът за проникване в земните пластове върши ли работа, Вероника?
Тя погледна към платото, където се криеше нейното откритие, и кимна.
— Да, изключителен е. Много съм впечатлена.
— Това е добре — каза Конъл. — Корпорация „Земно ядро“ държи да се погрижи за нуждите ви.
Тя го погледна за миг, после отново зарея очи към платото. Толкова отдавна не беше говорил с жена за нещо друго освен за работа. Вероника обаче му се стори разтревожена.
— Какво има? Заради труповете ли? И мен ме изнервят.
Тя отново го погледна и кимна.
— Няма нищо. Просто съм малко объркана. От откритието и всичко останало. — Насили се да се усмихне.
Той й отвърна със също толкова измъчена усмивка.
— Е, ако ме извиниш… — И махна към вратата на тоалетната. Тя бързо се обърна, после се засмя и се отмести.
— Извинявай — каза, този път с искрена усмивка. — Следващия път ще трябва да се видим в по-приятна обстановка, за да си поговорим. Ще дойдеш ли на купона?
— Не — отвърна Конъл малко рязко. — Имам работа.
Тя бързо кимна, после тръгна към столовете. Той я загледа, докато се отдалечаваше. Усмивката й — истинската — се загнезди в ума му. Конъл поклати глава, сякаш за да отпъди глупавата мисъл.
Облекчи се и тръгна към офиса. Щеше да поработи още малко и да ляга. Пустошта бе твърде гореща дори през нощта. Наистина мразеше Юта. Офисът му действаше успокояващо, а и шумът от непрестанно включения климатик щеше да заглуши музиката и смеха.
Трета книга:
Погребалната могила
17.
Мак стана рано. Някои от хората му не бяха купонясвали до късно и също си бяха легнали рано, изтощени от поредната двойна смяна. Събуди ги в 06:30. Той самият си бе легнал чак след 4. Със задоволство си помисли обаче, че бе последният, останал да пие.