— Видя ли го? — попита той Либранд, която стоеше нащрек с автомат, насочен към тунела.
— Да — прошепна тя. — Какво беше това, по дяволите?
— Тук ме хвана натясно.
— И аз го видях — каза Фриц. — Приличаше на голяма сребърна буболечка.
Групата бе застинала. Стояха леко приведени: таванът не бе достатъчно висок, за да стоят изправени, но и не толкова нисък, че да се налага да пълзят. Тунелът изведнъж им се стори още по-тесен и мрачен, сякаш бе капан.
Изведнъж уоки-токито изпращя и всички подскочиха.
— Либранд слуша — каза тя в слушалката.
— Говори О’Дойл. Веднага се върнете в пещерата. — Гласът му се чуваше слабо, със стържене и пукот. За съжаление уоки-токитата имаха малък обхват в тунелите.
— Някаква следа от Янсон? — попита тя.
— Още нищо. Връщайте се веднага. В мига, в който дойде асансьорът, изпращаш всички горе, включително Бил Кук. Щом се качат, веднага да пратят асансьора обратно. Ти ще пазиш асансьорната шахта. Ще дойдем при теб няколко минути преди асансьорът да пристигне.
— Разбрано — каза Либранд и закачи уоки-токито на колана си. — Да се махаме оттук. Размърдайте се.
— Но не сме открили Янсон — каза Фриц. — Не можем да си тръгнем просто така! Ами сребристата буболечка?
— Не знам какво е, но получихме заповед да се махаме, така че тръгваме. Тук има някаква опасност, Фриц. Сигурна съм, че ще ни пратят пак.
Част от Мак искаше да подкрепи Фриц и да настоява да останат и да продължат търсенето на Янсон. Друга, много по-силна част от него, искаше да се пръждоса оттук. Тук не бе възможно да живее нещо. А дори да бе възможно, той се съмняваше, че ще прилича на паяк.
Половинметрови лъскави паяци!
Така че Мак нареди на хората си да тръгват обратно към пещерата.
Вървяха доста по-бързо, отколкото бяха дошли.
00:34
Докато О’Дойл раздаваше заповеди, Вероника и Санджи вървяха в другия край на Пещерата с рисунките, а изуменият Лашон се влачеше след тях.
— Нека изясним нещо — каза Лашон с дълбокия си баритон. — Искате да кажете, че тази зала е един голям учебник?
— Така мисля — отвърна Вероника и се огледа, учуди се защо не го бе забелязала веднага. Релефи с размери 25 на 25 сантиметра покриваха по-голямата част от Пещерата с рисунките. Подредени в редици, хиляди релефи с перфектни илюстрации покриваха стените. Хвойна ето тук. Туземец с копие там. Кактус. Скакалци. Богове с пипала. Планини. Вълк. Лък. Летящи стрели. Всичко, което вероятно бе представлявало част от битието в този район, бе изобразено на едно или друго място по стените.
— Боже мой! — възкликна Санджи. — Това изобщо не е религия. Това е класна стая!
— Така изглежда — отвърна Вероника. — В края на краищата сме много навътре в планината и можем само да предполагаме, че тази култура по някакъв начин е съществувала тук. Знаем, че посещенията им на повърхността са били ограничени — някои от тях вероятно никога не са излизали на повърхността. Може би са използвали тези релефи, за да учат децата си как изглеждат нещата горе.
— Но как са живели тук? — попита Санджи. — Тук е 80 градуса по Целзий. Издържаме на тази температура само благодарение на кул-стюмите. Да не искаш да кажеш, че хората са живели тук долу целия си живот?
— Може климатът да е бил различен — отвърна Вероника. — Може преди хиляда години изобщо да не е било толкова горещо. Възможно е да са имали някакъв генетичен начин да се справят с температурата — или пък чрез храненето? Ескимосите ядат толкова много китова мас, че огромният процент мазнини в тялото им помага да понасят много ниски температури. Може чалтелианците да са имали подобна стратегия на адаптиране.
— Ако е било чрез храненето, какво изобщо са яли? — попита Санджи. — Трябва да е било нещо невиждано. Ако е било генетично, би трябвало да са коренно различни от всяко човешко същество, но е възможно да са мутирали по някакъв начин, което би им позволило да понасят толкова високи температури. Съмнявам се, но въпреки това е възможно. Такава мутация би им позволила да експлоатират тази ниша от околната среда.
Вероника гледаше релефите. Картините започваха да придобиват форма в ума й и да й се изясняват повече неща.