Либранд гледаше смутено.
О’Дойд хвърли поглед към двамата проснати мъже, после и към Либранд.
— Казах ти да ги изпратиш горе — каза тихо и ядосано. — Казах ти го изрично.
— Не искат — отговори Либранд. — Искат да изчакат всички да се върнат, в случай че някой е открил Янсон.
— Моят човек се изгуби там — каза Мак. — Няма да го изоставя.
Конъл пристъпи напред, застана пред О’Дойл, взря се в Мак и каза твърдо:
— Това не е твоят човек, а моят човек. Всички сте мои, всички работите за мен и ако още веднъж не се подчиниш на заповед, ще се озовеш на самолета за Австралия по-бързо, отколкото можеш да си представиш.
— Бях с него, когато пострада — каза Фриц. — Трябва да остана долу до последно. Това е най-малкото, което мога да направя.
Конъл го изгледа ядосано.
— Ти направо можеш да си стягаш багажа. Мак ми трябва, но ти не. Уволнен си.
Фриц понечи да заговори, но бе твърде изтощен да протестира. Опря глава на скалата и затвори очи.
Индикаторът на вратата на асансьора светна от стрелка нагоре на стрелка надолу — вече идваше към тях. Конъл си погледна часовника: още двайсет минути, преди да успее безопасно да изведе всички. Дотогава просто трябваше да чакат. Всички щяха да се качат заедно. Когато се окажеха в безопасност на повърхността, щеше да обмисли ситуацията наново. Изчезването на Янсон и най-вече отрязаният палец изтъкваха един факт, който му бе убягвал доста време — че никакви пари не заслужават да се рискува човешки живот. Той бе поставил значението на Плътната маса пред безопасността на хората си. Сега осъзнаваше колко е оплескал всичко, как е позволил на самосъжалението да изопачи приоритетите му. Това не му харесваше, никак даже.
Възможно бе Янсон да е шпионин, но по-вероятно беше да не е. И в двата случая някой се бе добрал до Янсон и го бе отвлякъл. О’Дойл бе казал, че Янсон несъмнено е мъртъв — било пределно ясно от пръските кръв по стената. Който и да бе отвлякъл Янсон, нямаше да се поколебае да убие отново. Конъл трябваше да изведе хората си оттук. След това щеше да направи реорганизация и да слезе с въоръжен, отпочинал и подготвен екип. Забавянето можеше да му струва Плътната маса, но можеше да спаси нечий живот.
Телефонът иззвъня.
Конъл грабна черната слушалка, която бе окачена на стената.
— Къркланд слуша.
— Господин Къркланд, Бил Кук е — отвърна гласът. — В хоризонталната галерия съм. Току-що получихме радиосъобщение от доктор Хейс. Тя идва насам, за да говори директно с вас.
— Какво е съобщението?
— Каза всички да излязат от мината незабавно — отговори Кук. — Каза, че е спешно.
Конъл стегна пръсти около слушалката. Топката в стомаха му се сви още повече. Изведнъж почувства и друго спешно — че трябва да отиде до тоалетната.
— Кажете й, че вече сме се заели с това, господин Кук. Да се обади веднага щом пристигне. И не изпращайте, повтарям, не изпращайте никой долу, ясно ли е?
— Да, господин Къркланд.
Конъл затвори. Вероника, Санджи, Либранд, О’Дойл, Мак, Лашон и Фриц го гледаха. Животът им бе в опасност и това бе по негова вина. Пак си погледна часовника. Нещо лошо се мътеше. Само се надяваше, че ще почака още осемнайсет минути.
Някъде далече горе чу слабият глух метален екот на слизащия асансьор.
01:24
Сега Сони разбираше как се чувства заекът преди смъртоносната захапка на хищника. Лежеше на леглото си и трепереше. В стомаха му се бе загнездил страх и се виеше като червей на дъното на бутилка текила, бял, лигав и отвратителен.
Това подло чувство, което се влошаваше още откакто бе дошъл в Погребалната могила, сега бе толкова силно, че той едва го издържаше. Обаче бе в безопасност в бараката. Нали?
Образът на грубата пещерна рисунка изскочи неканен в главата му. Това означаваше нещо, но какво? Какво бе означавало за Андерсън и другите студенти по геология през 1942 година? Сони се зачуди дали студентите са се чувствали като него сега. Дали хората на Джесъп също са го почувствали и са го пренебрегнали.
Очите му се разшириха, дъхът му секна. Джесъп! Статията във вестника. Значението на пещерната рисунка изведнъж го връхлетя като лавина.
Кучи син!
Седна в леглото, очите му зашариха из стаята като на дивеч, който се опитва да забележи таящ се хищник. Стана, метна раницата на рамо и се втурна към вратата. По дяволите джипът, по дяволите парите и по дяволите оня кучи син Къркланд. Щеше да изпрати човек за джипа по-късно, това наистина нямаше значение в момента. Имаше достатъчно запаси в раницата, за да стигне до Милфорд. За повечето хора това пътешествие щеше да е глупаво начинание, но след четирийсет години в пустинята той знаеше, че лесно може да се справи, бутна с една ръка вратата на бараката; с другата яростно стискаше индианския амулет на колана си.