трак-трак, трак-трак, трак
Не можеше да определи откъде идва звукът. Тунелът го усилваше И в един момент той сякаш се изливаше от всеки сантиметър назъбени камъни, сякаш самите стени дишаха. Светлината на лампата яростно подскачаше по пода на тунела в търсене на източника. Тя стисна изпъкналата дръжка на автомата и тихо махна предпазителя.
трак-трак-трак, трак, трак-трак
Звукът не можеше да се определи. Беше като колебливи стъпки или като… като малки крачета, които стържеха по камъка. Тя си спомни малките отпечатъци, спомни си как Конъл и О’Дойл оглеждаха тавана през няколко метра. Погледна нагоре и светлината от лампата й се отрази в движеща се сребриста сфера само на пет метра от лицето й.
24.
— Мак! Горе! — изсъска Либранд.
Той я погледна, а после погледна натам, накъдето сочеше автоматът й, и погледът му застина. На тавана, неподвижна на светлината на лампите и само на няколко метра от главата на Либранд, се мъдреше сребриста буболечка.
Той веднага разбра къде е сбъркал. Не беше паяк, нито буболечка.
Беше машина.
Сферичното й тяло бе с диаметър трийсет сантиметра. Дълга клиновидна издатина стърчеше от единия й край и сочеше към главата на Либранд. От тялото се подаваха най-различни антени. На Мак му заприлича на стар руски „Спутник“.
Четири дълги крака, всеки с по три двайсетсантиметрови сегмента, излизаха от средата на топката. Първият сегмент на всеки крак стърчеше настрани от тялото, вторият бе успореден на тавана, а третият го докосваше. Приличаха на крака на насекомо. Мак си помисли, че наистина прилича на сребрист паяк, но само с четири крака.
Последният сегмент на дългите крака всъщност се състоеше от две части и буболечката се захващаше за скалата в осем точки. Мак бе твърде далеч, за да види малките крачка, но лекотата, с която тялото висеше от тавана, му подсказваше, че на края на всеки крак има здрави куки или зъбци.
Тялото на сребристата буболечка бе неподвижно, но някои от стърчащите части се движеха и се чуваше леко бръмчене. Самата буболечка бе дълга около четирийсет сантиметра. Ако разпънеше крака, може би достигаше метър и половина.
Мак не можеше да се съсредоточи върху нищо освен нея.
— Какво да направя? — попита той шепнешком.
— Иди извикай другите, извикай О’Дойл.
— Не мога да те оставя сама с това нещо.
— Отивай! Не знаем какво е и няма да го изпускам от поглед. Иди извикай другите. Веднага!
Мак се поколеба за миг, после се обърна и се затича с всичка сила назад.
15:28
— Чува ли ме някой? — каза Чо Такачи по уоки-токито. — Чува ли ме някой? — Повтаряше монотонно едни и същи думи. Вече не знаеше колко пъти е повторил тази фраза и колко пъти е проверил всяка честота. Нямаше, отговор. Никакъв. В това нямаше никаква логика. Уоки-токито все трябваше да прихване нещо. Най-близкият град бе само на трийсет километра, трябваше да има радиотрафик в района — но на всяка честота цареше пълна тишина.
Всъщност нямаше значение. И без това щеше да стигне Милфорд. Вече бе изминал около пет километра и трябваше да измине още само пет, за да излезе на шосе 21. Лицето му се гърчеше от болка. Бе нагорял жестоко от слънцето, след като бе припаднал с лице нагоре и бе лежал с часове в пустинята. Главата му пулсираше и май всеки момент щеше да повърне за трети път. От време на време се препъваше и падаше на неравната земя. Всеки път щом помръднеше дясната си ръка, го пронизваше остра болка в рамото. Беше успял да опре кървенето. Или поне в доста голяма степен: от раната все още се процеждаше кръв. Рана, сътресение, слънчасване, а му оставаха още пет километра в тави жега.
„Рано или късно — повтаряше си той, — рано или късно някой ще се появи по пътя или ще стигна Милфорд. Ще се справя“.
Умът му се изпълни с ярки спомени от атаката. На два пъти бе имал халюцинации как лъскавите същества се носят към него през трептящата пустинна мараня. Дали не бе страхливец, че побягна? По дяволите — нали беше жив. Всички останали бяха мъртви. Всеки с малко мозък в главата щеше да побегне в мига, в който тези същества се изсипаха от планината.
Нямаше спомен кога е разкъсал униформата си, за да превърже ръката си, но това бе факт и бе свършило работа. Сигурно бе станало през нощта, точно преди отново да припадне и да лежи в безсъзнание цялата сутрин. И да се изпържи като наденица на жаркото слънце.